Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (119)

119

10:05 вечерта

Тунелът беше малко по-висок от човешки ръст и около два пъти по-широк. Осветлението се състоеше от захранвани с батерии фенери, монтирани на тавана през трийсетина метра. Солидни дървени подпори укрепваха меката пръст между твърдите скали, която допълнително беше заздравена с циментов разтвор. По пода на тунела минаваше широка и лъскава релса, която чезнеше в мрака.

— Ето откъде е прекарвал труповете си Фокс — прошепна президентът.

Мартин събра нещата си и бавно се огледа.

— Струва ми се, че лабораторията му е натам — кимна наляво той, после се обърна в противоположната посока. — А оттам са идвали труповете, най-вероятно натоварени на вагонетка.

— Значи това е нашата посока — отвърна президентът и се приготви за тръгване. — Тунелът е прокопан точно под централната галерия, следователно не може да бъде засечен от спътници или самолети. Едва ли някой подозира, че старите галерии се използват като прикритие на нещо ново. Това е дело на Фокс. Готов съм да се обзаложа, че го е заимствал от подземните оръжейни заводи на хитлеристка Германия по време на Втората световна война.

— Добре е замислено — отбеляза Мартин. — Само шансът ни помогна да попаднем на онази тръба. Такава впрочем със сигурност има на всеки стотина метра. Всички са умело скрити в основите на централната галерия. Разбира се, по някое време момчетата горе също ще ги открият.

— Има и нещо друго — каза президентът, без да намалява ход. — В близост до фенерите са монтирани газови дюзи, които са доста по-големи от онези в лабораторията — с диаметър петнайсет-двайсет сантиметра. Не мога да разбера защо този тунел не експлодира заедно с нея.

— Говориш, сякаш сме попаднали във вътрешността на бомба — тревожно го погледна Мартин.

— Именно.