Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (24)

24

Но имаше и друга опасност — да се предовери на предположението, че Фокс е едновременно „докторът“ и „белокосият“. Ами ако не беше така? Ако се окажеше, че той е само един бивш посивял армейски офицер и бивш ръководител на секретна програма за производство на биологични оръжия в ЮАР, който след нейното прекратяване просто бе излязъл в пенсия? Човек, който никога не бе чувал за Каролайн Парсънс или Лорейн Стивънсън, разказал бе каквото знае пред американската правителствена комисия, а след това се бе прибрал в Малта, доволен, че всичко е останало зад гърба му?

Тогава какво?

Да се върне в Англия? Да довърши скиците за парка на имението „Банфийлд“ североизточно от Манчестър? Да подготви нещата за прекопаването, напоителната система и насажденията? Да се прибере и да забрави какво се беше случило с Каролайн? И онова, което беше сполетяло семейството й? И накрая, да забрави обезглавяването на вече мъртвата д-р Лорейн Стивънсън?

Не, подобно нещо не можеше да се случи. Просто защото Мериман Фокс трябва да е белокосият доктор! Той е във Вашингтон между 6-и и 29-и март — периода, в който загиват съпругът и детето на Каролайн, а самата тя е заразена със смъртоносен вирус. Той е главният свидетел, разпитан от подкомисията, в която е участвал Парсънс. И НАЙ-ВАЖНОТО — той знае как се произвеждат и употребяват смъртоносните патогени!

Нямаше никакво съмнение, че Фокс е неговият човек. Но дори да извадеше късмет и да успееше да се срещне с него, нямаше никакви гаранции, че той щеше да сподели с какво се занимава. А ако Мартин проявеше прекомерна настоятелност, Фокс като нищо щеше да намери начин да го отстрани. И обратно — в случай че успееше да притисне Фокс и да го накара да признае престъпната си дейност, това би могло да доведе до неговото самоубийство. Таблетка цианид под езика или нещо по-специално, предварително подготвено за всеки случай.

Питър Фадън беше отбелязал, че Мартин подхожда емоционално към случилото се. И беше абсолютно прав. Именно по тази причина се беше озовал тук. В момента, скрит в сянката на масивната сграда, той беше абсолютно сигурен, че е на прав път, който обаче можеше да свърши със собствената му смърт. Операцията на Фокс, каквато и да бе тя, щеше да бъде довършена. Не биваше да забравя, че до каквото и да се добере в хода на това разследване, той си оставаше сам, без никаква подкрепа. С кого щеше да сподели разкритията си, дори ако Фокс се огънеше и му разкажеше всичко?

Ако тази работа бе толкова взривоопасна, колкото изглеждаше — убийство на американски конгресмен и на детето му, а по-късно и на съпругата му; обезглавяване на личния им лекар — и всичко това, свързано със закритите заседания на парламентарната Подкомисия по разузнаване и борба с тероризма — тя очевидно не бе по силите на един емигрант, който се занимава с ландшафтна архитектура в Англия. Фактът, че преди време този емигрант е бил детектив в отдел „Убийства“ в ПУЛА, не означаваше абсолютно нищо просто защото тук ставаше въпрос за националната сигурност — въпрос, в който вероятно бяха замесени висши политици във Вашингтон. До този момент той не разполагаше с никакви доказателства, а единствената му надежда в тази посока беше Мериман Фокс. Което означаваше, че трябва да внимава изключително много, в случай че успее да се срещне с него. И да изключи напълно личните си емоции. Целта му трябва да бъде проста и ясна: да установи със сигурност дали Мериман Фокс е тайнственият белокос доктор. Ако отговорът е положителен, моментално трябва да информира Питър Фадън, който от своя страна бе в състояние да задвижи единствената машина, способна да продължи разследването: вестник „Уошингтън Поуст“.

Мадрид, хотел „Уестин Палас“, 7:30 вечерта

— Здравей, Виктор — поздрави гласът, тих и спокоен както винаги.

— Радвам се да те чуя, Ричард. Очаквах да се обадиш по-рано.

Виктор взе дистанционното и намали звука на телевизора, после седна на ръба на леглото.

— Как е хотелът?

— Много е хубав.

— Доволен ли си от обслужването?

— Да, Ричард, благодаря.

— Как мина разходката ти около гара „Аточа“?

— Ами…

— Какво си помисли, когато видя местата, на които терористите избиха толкова много хора? Представи ли си какво са изпитвали? Бомбите избухват във вътрешността на вагоните, кръв, разкъсани тела, писъци на ужас. Помисли ли си за страхливците, които са вкарали експлозивите с багажа си, а са ги взривили дистанционно едва след като самите те са напуснали влака?

— Да, Ричард.

— И какво почувства?

— Тъга.

— Не изпита ли гняв?

— Да, изпитах и гняв.

— Тъга за ранените и убитите, гняв към терористите. Това ли изпита?

— Да. Особено гняв към терористите.

— Искаш ли да ги накажеш?

— О, да, много искам.

— Чуй какво искам аз от теб, Виктор. В гардероба си ще намериш калъф за дрехи. В него ще откриеш официален костюм, риза и вратовръзка. Костюмът и ризата са ти точно по мярка. Искам да ги облечеш и да излезеш. На площада срещу твоя хотел се намира хотел „Риц“. В него ще отседне президентът по време на посещението си в Мадрид. Ще влезеш през централния вход като всеки нормален посетител. Вътре, в единия край на фоайето, има бар. Ще седнеш на маса, от която можеш да наблюдаваш входа, и ще си поръчаш някакво питие.

— А после какво?

— Ще изчакаш няколко минути и ще отидеш до тоалетната. По пътя хубавичко се оглеждай. Президентът и сътрудниците му ще заемат целия четвърти етаж. Гледай как останалите гости се придвижват до втория и третия. Търси препятствие, което би ги попречило да стигнеш до тези етажи, а след това виж дали няма начин да стигнеш и до четвъртия. Опитай двата асансьора и стълбите. Не прави нищо, само провери дали можеш да стигнеш дотам. След това се върни във фоайето, допий си питието и се прибери в твоя хотел.

— Друго?

— Засега това е всичко. Утре сутринта ще ти звънна да ми разкажеш какво си видял.

— Добре.

— Благодаря ти, Виктор.

— Не, Ричард, аз ти благодаря. Наистина.

— Знам, Виктор. Лека нощ.

Виктор колебливо изключи телефона. Цял следобед беше чакал това обаждане. С нарастващо безпокойство, че са променили намеренията си и няма да го потърсят повече. Не знаеше какво ще прави, ако наистина стане така. Нямаше никаква връзка с тях. Преди време с него се свърза висок симпатичен мъж на име Бил Джаксън. Срещнаха се на учебното стрелбище в близост до дома му в Аризона. Джаксън му разказа за тайната патриотична организация „Защитници на родината“. В нея членували мъже и жени, умеещи да използват огнестрелно оръжие. Задачата им била да се бият самостоятелно в случай на големи терористични атаки. Координатор на техните действия бил Ричард — мъжът, с когото той разговаряше ежедневно пред последните седмици, но никога не беше виждал.

Времето се точеше мъчително бавно, притеснението на Виктор растеше. В момента, в който му се обади Ричард, той вече беше на ръба на нервната криза. Какво щеше да прави, ако го зарежат? Нима трябваше да се върне към мизерния живот в Аризона, който водеше, преди да се свържат с него? Би било равностойно на нов провал, въпреки че нямаше вина — както се беше случвало много пъти в живота му. Винаги беше работил упорито, никога не закъсняваше, никога не се оплакваше. Но след няколко месеца го изхвърляха, по причини, които така и не му ставаха ясни. Работеше тежка и мръсна работа: хамалин, шофьор на камион, готвач на повикване, охранител. Но никъде не се беше задържал повече от петнайсет месеца.

После изведнъж се появи тази прекрасна възможност. Получи шанс да пътува по света, да посещава места, които никога не беше виждал. Отсядаше в скъпи хотели, хората го приемаха с уважение. Не можеше да понесе мисълта, че ще загуби всичко това. О, не, господи! Мрачната сянка на тази мисъл тровеше съзнанието му. Страхът и отчаянието му се усилваха с всяка изминала минута. Все по-често поглеждаше към безмълвния телефон до леглото. Апаратът, който би трябвало да звънне преди часове, упорито мълчеше. После, слава богу, успокоителният глас на Ричард върна надеждите му. Приключи разговора с щастлива усмивка, от гърдите му се откърти дълбока въздишка на облекчение.

Всичко беше наред, той все още беше в играта.