Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (25)

25

Ла Валета, Малта, 8:35 вечерта

Никълъс Мартин излезе от хотела и тръгна надолу по улицата. Откъм морето се носеше лека мъгла, хладна и освежаваща. Тя действаше като балсам за тялото му, изтощено от продължителното пътуване и часовата разлика. Беше облякъл тъмно спортно сако, сиви панталони и синя риза с виненочервена вратовръзка. В ръката му се поклащаше току-що закупено куфарче, което беше обработил малко, за да не изглежда толкова ново. Вътре лежаха няколко папки, бележник и малък, също току-що закупен портативен касетофон.

Целта на разходката му беше съвсем наблизо, на десетина минути пеша от хотела. Крачеше бързо, следвайки извивките на улицата покрай горната част на парка „Барака“.

— Докторът с удоволствие ще ви приеме, мистър Мартин — бе казал икономът на Мериман Фокс, на когото се бе представил като сътрудник на Бейкър. — За съжаление той не разполага с много време и ви моли да се отбиете в ресторанта, в който ще вечеря. Готов е да ви отдели няколко минути за отговор на въпросите, които интересуват конгресмен Бейкър.

Срещата беше насрочена точно за девет часа. Мястото — кафе „Триполи“ в горния край на мемориала на Кралските военновъздушни сили, издигнат в памет на британските пилоти, защитавали острова от инвазията на Германия и Италия по време на Втората световна война. Крачейки покрай него, Мартин отново долови духа на многобройните битки, с които изобилстваше историята на острова, отново почувства стратегическото му значение. Гледката на древните каменни укрепления и представата за безконечните агресивни набези срещу тях през вековете засилваха убеждението му, че войната никога не свършва. Една си отива, друга се задава на хоризонта.

Тази максима очевидно бе добре позната на Мериман Фокс, бивш командир на 10-а медицинска бригада, занимавала се с тайни разработки на биологично оръжие. Дали прекратената от правителството на ЮАР програма все още вълнуваше човека, който й беше отдал сърцето и душата си? Не бе ли това причината, поради която бе призован от комисията на Майк Парсънс? Поради този факт ли бяха засекретили неговите показания? Ако действително бе така, следващият въпрос би трябвало да бъде защо. Какви тайни бе споделил с комисията Мериман Фокс?

Пронизителният писък на улична котка го върна към действителността. Мартин изчака няколко коли, пресече широкия булевард и свърна в една от пресечките, оглеждайки се за кафе „Триполи“. Оценяваше готовността на Фокс да се срещне с него, но едновременно с това съзнаваше, че трябва да бъде крайно предпазлив. Срещата на обществено място е различна от тази в стаята за разпити. На нея човек трябва да се съобразява с присъствието на други хора и да отговаря на поставените въпроси както пожелае: директно или със заобикалки, а дори и любезно да откаже всякакъв отговор. Проблемът на Мартин бе как да проведе интервюто, тъй като въпросите му нямаше да имат нищо общо с делата, с които се бе занимавала комисията, а щяха да бъдат фокусирани върху Каролайн и д-р Стивънсън. От характера и поведението на Фокс зависеше какво ще се случи, след като ги чуе, но много важно беше как ще се представи и самият Мартин.

8:45 вечерта

Кафе „Триполи“ се оказа в края на стръмна и тясна уличка, покрита с каменни плочи. Над входа светеше голяма лампа от кована мед. Мартин се отби в тъмния вход на близката къща и изчака тримата мъже, които излязоха от кафенето и тръгнаха нагоре по уличката. Минаха покрай него, без изобщо да го забележат, и той доволно кимна. Това беше една от причините да се появи преди уговорения час. Другата беше да види Фокс, преди да се запознаят, просто за да получи някакви впечатления за него. Да запечата изражението на лицето му, да се увери, че е с бяла коса, да придобие обща представа. Все на пръв поглед дребни, но важни неща.

8:55 вечерта

Уличката остана пуста толкова дълго, че Мартин започна да се чуди дали и Фокс не бе подранил и вече не е в заведението. В момента, в който реши да напусне укритието си и да тръгне към кафенето, в горния край на уличката спря такси. От него излязоха мъж и жена и той побърза да се притисне към тъмната врата зад гърба му. Жената вървеше първа: млада, тъмнокоса и красива. Мъжът изостана на крачка след нея. Беше среден на ръст, с нормално телосложение и изпънати назад рамене. Носеше пуловер и тъмни панталони, лицето му беше прорязано от дълбоки бръчки. Косата му беше гъста и бяла като сняг. Толкова бяла, че приличаше на перука. Оказа се, че описанието на Питър Фадън е почти съвършено. Мериман Фокс действително приличаше на Айнщайн.

Мартин ги изчака да влязат, отвори куфарчето и пъхна касетофона в страничния джоб на сакото си. После се огледа, излезе от сянката и се насочи към входа на кафе „Триполи“.

— Добър вечер, сър.

На крачка от вратата го посрещна широко усмихнат плешив метрдотел с черни панталони и колосана бяла риза. Зад гърба му се виждаше задимен, наподобяващ рибарска кръчма салон, от който долиташе джазова музика, изпълнявана на пиано.

— Казвам се Мартин, имам среща с доктор Фокс — представи се Мартин.

— Да, сър. Моля, последвайте ме.

Метрдотелът се спусна по няколко стъпала, които водеха към помещението за хранене в приземието. Пред малкия бар до стълбите се бяха струпали неколцина клиенти. В залата за хранене имаше двайсетина маси, всички без изключение заети. Фокс и спътницата му не се виждаха никъде.

— Оттук, сър.

Метрдотелът се насочи към ниша в дъното, отделена с параван от матирано стъкло. Отмести го с ръка, отстъпи крачка встрани и обяви:

— Мистър Мартин.