Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (124)

124

10:49 вечерта

Единичната релса плавно завиваше и изчезваше в мрака. Мартин се обърна назад. Последната права отсечка беше пуста, без следа от преследвачите.

— Къде ли ще ни отведе този тунел? — подхвърли той, изравнявайки се с президента.

— Никъде — мрачно отвърна Харис, забил очи в солидната метална врата, препречила дъното на тунела.

Изминаха разстоянието до вратата в пълно мълчание. Релсата минаваше под нея благодарение на прецизно изрязан отвор в дебелата стомана. Самата врата беше окачена на дебели пневматични амортисьори и очевидно се вдигаше нагоре.

— Най-малко пет тона — мрачно отбеляза президентът. — Изключено е да бъде вдигната ръчно.

— Виж това — промърмори Мартин и посочи към червеното копче, монтирано в центъра на вратата. — Инфрачервен сензор като дистанционното на телевизор. По всяка вероятност Фокс се е погрижил за… — Внезапно замълча, измъкна от джоба си апаратчето на Фокс, наподобяващо блекбъри, и натисна копчето за включване. Екранът светна и той се взря в клавиатурата. Откри бутон с надпис „Изпрати“ и го натисна, насочвайки апарата към вратата. Не се случи нищо.

10:54 вечерта

— Вероятно има някакъв код — промърмори Мартин и започна да опитва различни буквено-цифрени комбинации. Резултат нямаше.

— Трябва да се върнем обратно — внезапно се обади президентът.

— Защо?

— Фокс е бил военен, а военните винаги си оставят резервен изход. Някъде в тунела трябва да има авариен изход, а може би няколко.

— Не забелязахме такива — поклати глава Мартин.

— Значи сме ги пропуснали. Просто сме ги пропуснали.

10:57 вечерта

Излязоха от плавния завой на тунела и поеха по обратния път. Всеки от тях оглеждаше стената и тавана от своята страна, търсейки следи от скорошна замазка. Мартин я откри пръв, някъде на около осемстотин метра по-нататък. В същия момент металът отрази някакъв проблясък, идващ от далечната страна на тунела.

— Идват! — сепнато вдигна глава той.

Миг по-късно до слуха им достигна тропот на бягащи нозе.

— Вентилационните шахти! — извика президентът. — Онези, по които се спуснахме! По тях ще се върнем обратно в горния тунел!

10:58 вечерта

Хукнаха обратно към завоя, оглеждайки стените и тавана.

— Не виждам нищо! — задъхано извика Мартин.

— Трябва да са някъде тук. На идване ги ви… — Гласът на президента потъна в оглушително пропукване в тавана на няколко крачки пред тях. Миг по-късно прозвуча силен вик и тялото на някакъв младеж рухна на пода.

— Какво става, по дяволите! — изненадано изрева Мартин.

10:59 вечерта

Хектор бавно се надигна.

— Този не ми прилича на ченге — промърмори Мартин и хвърли бърз поглед към далечната част на тунела.

— Не е и американец — добави президентът и вдигна глава към назъбената дупка в тавана, от която беше паднало момчето. — След като е успял да стигне дотук, значи има и път обратно!

После в дупката внезапно се появи лицето на Мигел.

— Хей, братовчеди! — весело подвикна той.

— Мигел! — зяпна президентът.

— Мигел! — повтори като ехо Мартин. — Най-малко петдесет човека са по петите ни!

— Кажи на Хектор да им помогне да се изкатерят! — заповяда дрезгав глас и в отвора се мерна лицето на Хап Даниълс. Очите му не гледаха нито президента, нито Мартин, а бяха настойчиво забити в лицето на Мигел. — По-бързо, по дяволите!

11:00 вечерта

Президентът пръв се промуши през дупката, следван от Мартин и Хектор.

11:01 вечерта

Преследвачите се приближаваха.

— Ще видят дупката! — нервно изсъска Мигел.

— Знаят, че сме някъде тук — добави президентът. — Запалихме фланелката на Мартин, за да осветяваме пътя, а те положително са я открили.

— Къде? — бързо попита Хап.

— В горния тунел.

Хап тикна фенерчето си в ръцете му.

— Вие с Мартин тръгвате нагоре! — заповяда той. — Коминът е тесен и изпълнен с остри завои, но ще успеете. Ние ще сме след вас.

Президентът се поколеба.

— Веднага! — заповяда Хап и двамата бегълци мълчаливо се подчиниха.

Даниълс насочи вниманието си към Мигел.

— Налага се да им предадем момчетата — глухо рече той.

— Какво?!

— Амадо и Хектор. Изследвали тунелите, но фенерчетата им се изтощили. Останали на тъмно и се изплашили. След което решили да запалят фланелката на Амадо, за да могат да се ориентират. Но тя скоро изгоряла и те отново се загубили. Някъде по пътя захвърлили безполезните фенерчета. Попаднали в този тунел. Открили вентилационната шахта и се готвели да поемат нагоре. Онези отряди търсят двама души, нали? Ето им ги!

Мигел се колебаеше. Идеята беше абсолютно налудничава, освен това Амадо му беше племенник. Не би могъл да му стори подобно нещо.

— Хайде, Мигел, кажи им! — настоя Хап. — Да ги задържат колкото може по-дълго. Да плачат, да се молят, да крещят от радост. Да умират от страх, че родителите им ще научат. Каквото и да е. Трябва ни много малко време, за да измъкнем президента!