Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (129)

129

00:07 сутринта

Хектор и Амадо стояха прави в ярко осветената палатка на командния пункт. Бяха мръсни, изподрани и уплашени, но до този момент не се бяха огънали нито пред агентите на Сикрет Сървис, нито пред служителите на испанската полиция, които ги бяха заловили в тунела. Същото поведение демонстрираха и пред следователите от ЦРУ. И двамата повтаряха първоначалната си версия — сутринта влезли да изследват подземните галерии и в един момент се изгубили.

— В колко часа? — попита на испански капитан Диас.

— Някъде към девет и половина — отговориха те. За този час се бяха разбрали секунди преди да ги арестуват.

— Къде живеете? — продължи разпита капитан Диас. На крачка зад нея стояха Бил Стрейт и Джеймс Маршъл.

— В Ел Борас, до реката — отвърна Амадо.

— И бяхте само двамата, така ли?

— Да, само двамата.

Капитан Диас продължително ги огледа, после се приближи до един офицер от испанската полиция.

— Трябва да ги разпитаме поотделно — каза тя, обърна се към момчетата и повиши тон: — Кой от вас е Хектор?

Хектор вдигна ръка.

— Добре, ти оставаш с мен. Амадо ще отиде в другия край на палатката и ще говори с други хора.

Хектор проследи с очи отдалечаването на приятеля си.

— Да започнем отначало, Хектор — обади се капитан Диас. — Ти живееш в Ел Борас, така ли?

— Да.

— Разкажи ми как стигна дотук. От реката до планинския връх.

00:12 сутринта

Хектор се взря в капитан Диас, която изненадващо му обърна гръб и се насочи към офицерите, разпитващи Амадо. В един момент хвърли нервен поглед и към Бил Стрейт и високия мъж до него, които очевидно бяха американци. Едва сега започна да си дава сметка за хората в тази палатка и за техниката, разположена в нея. На кино беше виждал различни радиостанции и компютри, но те нямаха нищо общо с тези, които бяха пред очите му. За пръв път му се случваше да чуе с ушите си пукота на съобщенията, обменяни между операторите и хората отвън.

Той си пое дъх и зачака завръщането на капитан Диас, която тръгна към него, но спря да размени няколко думи с Бил Стрейт и високия мъж. После тримата заедно се приближиха.

— Трябва да си изясним някои неща, Хектор — спокойно започна жената в униформа. — Ти ми каза, че си тръгнал пеша от реката нагоре, но Амадо твърди, че сте използвали мотоциклетите си.

— Хектор — заби в лицето му тежък поглед Бил Стрейт. — Ние знаем, че вие с Амадо не сте били сами в галериите.

Изчака капитан Диас да преведе думите му, без да сваля тежкия си поглед от момчето.

— Сами бяхме! — упорито рече Хектор. — Кой друг би могъл да е там?

— Президентът на Съединените щати.

— Не! — отсече Хектор, без да изчака превода. — Не!

— Слушай ме внимателно, Хектор. Когато открием президента, ти ще бъдеш уличен в лъжа и ще лежиш в затвора много дълго време!

Капитан Диас преведе тези думи с тон, сякаш присъдата от двайсет или трийсет години затвор вече беше произнесена.

— Бяхме само двамата — държеше на своето Хектор. — Амадо и аз, никой друг. Питайте вашите хора.

В следващия миг усети нечие присъствие и се обърна. Амадо се приближаваше към него в компанията на двама испански офицери. Лицето му беше бледо като платно, в очите му имаше сълзи. Думите бяха излишни.

Амадо им беше разказал всичко.