Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (6)

6

Париж, Франция, 9:30 сутринта

Президентите на Съединените щати и Франция Джон Хенри Харис и Жак Жеру се разхождаха в безупречно поддържания парк на Елисейския дворец, официалната резиденция на френския държавен глава. Двамата усмихнато разговаряха, очевидно доволни от хубавия пролетен ден. На дискретно разстояние след тях се движеше охраната — мъже в цивилно облекло от Сикрет Сървис и френската Генерална дирекция за външна сигурност. Още по-назад беше подбрана група репортери от големи чуждестранни медии. В момента правеха предварително организираната обща снимка, която фигурираше в програмата на официалното посещение веднага след закуската на четири очи между Харис и Жеру. Тя трябваше да демонстрира близките отношения между Франция и Съединените щати.

Днес беше триста шейсет и деветият ден на президента Харис в Белия дом. Една година и четири дни след като вицепрезидентът Харис пое най-високия пост в държавата след внезапната смърт на президента Чарлс Сингълтън Кабът; сто петдесет и три дни след като спечели втори мандат в изключително оспорвана надпревара, седемдесет и шест дни след официалното му встъпване в длъжност.

В центъра на предизборната кампания на бившия вицепрезидент и сенатор от Калифорния бяха усилията да се смекчи имиджът на САЩ като агресивна суперсила и да им се изгради образ на партньор във все по-сложната икономическа ситуация в света. Настоящата му европейска обиколка имаше за цел да затопли хладните отношения между САЩ и най-важните им партньори, последвали почти едноличното решение за нахлуването в Ирак и началото на една дълга и кървава война. Днешната му среща с френския президент поставяше началото на серия разговори очи в очи с лидерите на държавите от Европейския съюз, които щяха да продължат една седмица и да завършат ден преди срещата на върха на НАТО, насрочена за следващия понеделник, 10 април, във Варшава. На нея Харис се надяваше да обяви новопостигнатото единство.

Проблемът беше там, че въпреки желанието за откровени разговори, проявено от европейските ръководители, единодушие едва ли щеше да бъде постигнато. Особено с лидерите на най-важните държави в обединена Европа: френския президент Жеру и канцлера на Германия Ана Амалие Болен, с която Харис щеше да се види тази вечер в Берлин. Той все още не беше наясно как да подходи към тази среща, особено след проведените на четири очи разговори с Жеру. Нужно му бе да обмисли предстоящите си ходове, а в този процес не вземаха участие дори и най-близките му съветници. Беше негов стар навик и сътрудниците му отлично знаеха това. По тази причина щяха да го оставят на спокойствие по време на сравнително краткия полет на Еър Форс-1 до Берлин.

В момента той се усмихваше и оживено разговаряше с президента Жеру, докато двамата бавно се насочваха към подиума с микрофоните за традиционната пресконференция. Мислите му обаче бягаха далеч от протокола и международните отношения. Беше дълбоко потресен от гибелта на конгресмена Парсънс и сина му, последвана от смъртта и на съпругата му Каролайн.

Джон Хенри Харис и Майк Парсънс бяха израснали в прашното калифорнийско градче Салинас. Джони беше с четиринайсет години по-голям от Майк и с течение на времето се превърна в негов по-голям брат. Грижеше се за него във всичко, включително и за смяната на памперсите му. После момчетата пораснаха, но запазиха близостта помежду си. Джони завърши местната гимназия и замина на изток, където постъпи в колеж. Години по-късно стана кум на Парсънс и му помогна да спечели място в Конгреса. Майк и Каролайн от своя страна бяха сред най-изявените поддръжници на кампаниите му за сенатор от Калифорния, а след това и за президент на Съединените щати. Поддържаха изключително близки отношения и със съпругата му Лори по време на тежката й битка с мозъчния тумор, който в крайна сметка отне живота й — само седмица преди Джон да спечели президентските избори.

Майк, Каролайн и малкият Чарли просто бяха част от семейството му. По тази причина Харис беше дълбоко съкрушен от ненавременната им смърт. Присъства на погребението на Майк и Чарли и със сигурност щеше да отдаде последна почит на Каролайн, ако не беше предварително планираната му европейска обиколка.

Докато се приближаваше към гората от микрофони и жужащи камери, пред очите му отново се появи стопената от болестта фигура на Каролайн под болничните чаршафи. И лицето на младия мъж край леглото й, който бе вдигнал глава да го погледне и бе промълвил:

— Моля ви, оставете ме за момент насаме с нея. Тя току-що почина…

Кой беше този човек? Не го беше виждал нито веднъж, но очевидно беше много близък на Каролайн, за да бъде край нея в последните й мигове. И достатъчно развълнуван, за да помоли президента на Съединените щати да излезе.

— Господин президент, може би ще пожелаете да кажете нещо на гражданите на Париж в този прекрасен пролетен ден — галантно подхвърли Жеру и махна към подиума с микрофоните.

— С удоволствие, господин президент, благодаря — отвърна на френски Харис и на лицето му се появи топла усмивка.

Разбира се, този диалог беше репетиран предварително, също като кратката реч на френски, в която щеше да наблегне на дългогодишните близки отношения между народите на Франция и Съединените щати. Но дори когато се насочваше към микрофоните, част от съзнанието му продължаваше да е ангажирано с младия мъж край смъртното ложе на Каролайн. Миг преди да започне приветственото слово, той си напомни да помоли някой от сътрудниците си да установи неговата самоличност.