Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (75)

75

Манчестър, Англия, имение „Банфийлд“, Халифакс Роуд, 9:43 сутринта

Влажна мъгла тегнеше над ливадите. Дъждовни облаци се носеха над далечните хълмове. От височината, на която стоеше, Иън Граф виждаше завоя на реката, а зад гърба му се издигаше внушителната новопостроена сграда — хиляда и двеста квадратни метра бетон, стомана и стъкло, която изобщо не се връзваше със средновековната история на Англия и полегатите хълмове наоколо. Но фирмата „Фицсимънс и Джъстис“ имаше договор за оформяне на зеленото пространство, а не на къщата. Именно заради това той беше тук във влажната съботна утрин, тикнал под мишница рулото с окончателните планове. Искаше да огледа терена за последен път, преди отново да ги представи за одобрение на Робърт Фицсимънс (без участието на Никълъс Мартин), който от своя страна щеше да запознае с тях младата новобрачна и новозабогатяла двойка — мистър и мисис Банфийлд.

Граф вдигна яката си, потръпна от влагата и се отправи към къщата. В същия момент забеляза тъмносиния ровър седан в подножието на хълма и двамата мъже с шлифери, които крачеха към него.

— Мистър Иън Граф! — извика първият, едър, с гъста черна коса, побеляла на слепоочията. Това не беше въпрос, а по-скоро нетърпяща възражение заповед. Очевидно тези хора го познаваха.

— Да, моля?

Другият мъж беше висок, с посивяла коса. Докато се приближаваше, ръката му потъна в джоба на шлифера и изскочи навън с малък кожен портфейл.

— Джон Харисън от специалните служби — разтвори го той. — А това е специален агент Ръсел. Преди час и двайсет минути вие сте позвънили от телефона в кантората си на мобилния телефон на човек, който се казва Никълъс Мартин.

— Да, така е. Какво се е случило с него?

— Защо го потърсихте?

— Аз съм му началник във „Фицсимънс и Джъстис“.

— Моля, отговорете на въпроса — промърмори агент Ръсел, продължавайки да се приближава.

— Потърсих го по негова молба. Ако се огледате, може би ще прецените какъв огромен терен трябва да оформяме. Азалиите трябва да доминират навсякъде сред многобройните цветни лехи. Той работеше върху ландшафтния план и ме помоли да му изпратя списък с имената на азалиите, защото не помнеше точно кой вид иска да използва. Аз го направих, набрах номера и му продиктувах имената.

— А какво стана след това?

— Връзката прекъсна. Опитах да го набера отново, но не успях.

— Казахте, че той ви е помолил да му се обадите — подхвърли агент Ръсел. — Това означава ли, че ви е позвънил с молба да му се обадите по-късно?

— До известна степен, да — кимна Граф. — Обадил се у дома с надеждата да ме намери, защото беше събота. Но аз бях в офиса и той е разговарял с икономката, която по-късно ми предаде молбата му.

— Вашата икономка, значи.

— Да, сър. Всъщност не знам защо ме е потърсил у дома. Той прекрасно знаеше, че ще бъда в офиса, тъй като сериозно изоставаме с този важен проект. — Ръката му направи жест, с който обхвана голямата къща и околните терени.

Агент Харисън му хвърли продължителен поглед, после очите му пробягаха наоколо.

— Земята е хубава, но не харесвам къщата. Стилът не се връзва.

— Напълно съм съгласен с вас, сър.

— Благодаря за времето, което ни отделихте, мистър Граф.

Агентите се обърнаха и закрачиха към колата си през разкаляния терен.

— Загазил ли е Мартин? — извика подире им Граф. — Има ли някакви проблеми с властите?

Отговор не последва.