Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (145)

145

7:03 сутринта

Облякоха се като градинари. Тъмнозелени ризи и светлозелени панталони. С логото „Курорт Арагон“, избродирано в бяло над лявото джобче. Предишните си дрехи изхвърлиха в контейнер за смет. Президентът запази единствено своята перука, която пъхна в пазвата си. Беше я съхранил през целия труден път дотук, защото възнамеряваше да си я сложи преди словото, което щеше да произнесе. При наличието на гъстата брада и работното облекло единствено тя можеше да му помогне да го разпознаят.

Хосе открехна вратата и предпазливо надникна навън. Мартин насочи електрическата количка към нея. Президентът седна до него, а Хап се настани отзад с пистолет в ръка. До себе си беше струпал купчина гребла, вили и кошчета за смет, а в скута му проблясваше малък бинокъл, който откри на малкото бюро в ъгъла.

— Появи ли се? — попита на испански президентът.

Хосе понечи да поклати глава, после рязко се обърна.

— Si. Онзи с белите дрехи току-що влезе в пералнята.

— Да тръгваме — заповяда Хап.

Момчето плъзна вратата встрани, Мартин изкара количката и спря, изчаквайки Хосе да затвори вратата.

Десет секунди по-късно той скочи отзад при Хап и електромобилът потегли. Плъзнаха се тихо покрай пустите сгради и завиха наляво по пътя, насипан с чакъл. По него щяха да заобиколят игрището за голф, а след това да поемат по двукилометровия път през гората, който щеше да ги отведе до църквата.

7:12 сутринта

Пресякоха малък хълм и спряха под короната на разклонен бор. Отвъд стройните редове на лозята и тучната зеленина на игрището за голф за пръв път се появи и самият курортен комплекс. Пред входа на елегантната основна сграда бяха спрели седем лъскави черни автобуса със затъмнени стъкла. В петък те бяха докарали от летището на Барселона участниците в конференцията на „Нов свят“, а днес веднага след сутрешната служба щяха да ги върнат обратно.

Наблизо се виждаха и няколко черни джипа на испанските тайни служби, които щяха да ескортират автобусите по пътя към летището. Още по-нататък бяха разположени полицейски коли, които блокираха пътя между хотела и магистралата. Още патрулни коли се виждаха по черния път, който пресичаше лозята. Всичко беше точно според очакванията на Хап.

Между иглолистните дървета високо над хотелските сгради се виждаха каменни стени и част от заоблен покрив, покрит с червени керемиди. Това беше храмът „Санта Мария“.

— Това ли е? — попита президентът.

— Да, сър — кимна Хап.

Харис въздъхна. Бяха толкова близо!