Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (72)

72

9:00 сутринта

Мигел Балиус погледна в огледалото, после отново насочи вниманието си към виещия се междуселски път — втория, по който пое през последните четирийсет минути, за да избегне полицейските заграждения. Бе взел най-простото решение — напусна магистралата още на първия изход и пое по тесните улички на предградията на Уластрел. След това хвана някакъв второстепенен път на юг, който отново ги изведе на магистралата за „Монсерат“. Втората полицейска проверка беше именно на този път, близо до градчето Абрера. В този случай Мигел обърна обратно, отби по тесния път към Олеса де Монсерат и продължи нагоре към планината. Маршрутът беше доста по-дълъг, но в замяна на това пътят беше спокоен и чист, без опасност президентът на Щатите и братовчед му да бъдат открити от силите на реда.

На лицето му се появи усмивка. Сутринта го бяха предупредили, че клиентите му са малко смахнати, и те наистина се оказаха такива. Но той беше возил далеч по-шантави от тях — рок- и кинозвезди, национали по футбол, известни тенисисти, мъже с чужди съпруги, жени с чужди мъже, хомосексуални двойки от двата пола и такива, които просто не знаеше как да определи. В сравнение с тях тези двамата бяха напълно нормални. Затова той прие играта им с удоволствие. Както беше казал братовчедът Харолд, това си беше „работа за цял ден“, а мъжът с олисяло теме и набола брада не беше президентът на Америка въпреки известната прилика. Самият Мигел нямаше нищо против да приеме ролята му — след като той бе решил да се представя за най-властния човек на света, избягал да си почине от тежките задължения.

Разбира се, през ума му мина и мисълта, че двамата може да са издирваните от полицията терористи. Особено след като настояха да избягват загражденията на всяка цена. Но той имаше достатъчно опит, за да прецени, че те никак не отговарят на общоприетите представи. Кой терорист ще наеме лимузина, ще се разхожда бос по пясъка с чаша кафе в ръка и ще поиска да разглежда местните забележителности, представяйки се за президент на Съединените щати?

Очите му отново се насочиха към пътниците на задната седалка. Онзи, който се наричаше „братовчедът Харолд“, надраска нещо върху бележника с инициалите на фирмата и го подаде на „братовчеда Джак“ — същия, който се представяше за американския президент. Мигел отново се ухили и насочи вниманието си към пътя. На какво ли играят този път?

— Това е знакът на Алдебаран — обясни Мартин, подавайки бележника на президента Харис, и повтори обясненията на Деми в ресторант „Четирите котки“. — Червеникавата звезда, която оформя лявото око на съзвездието Бик. Според древните астролози нейното влияние носи щастие. Наричат я още…

— „Окото на Бога“ — изпревари го президентът.

— Но… — заекна от изненада Мартин.

— Откъде знам ли? — усмихна се Харис. — Аз съм учил в Оксфорд, мистър Мартин. Европейска история, а втората ми специалност беше теология. И двете науки обръщат внимание на знака на Алдебаран, макар и доста бегло. Разбира се, това не важи за моите професори, които бяха изключително взискателни и не пропускаха нищо. Според някои от тях знакът на Алдебаран бил използван от тайно общество на магьосници, които имали силно политическо влияние по време на Ренесанса, а и след него — може би в продължение на векове. Разбира се, това са само слухове и догадки, тъй като въпросното общество не е оставило никакви писмени документи за своето съществуване.

— Нека добавя още един слух от времето на Ренесанса — бързо се окопити Мартин. — Да сте чували за „Завещанието на Макиавели“?

— Не.

— Говори се, че Макиавели е написал кратко продължение на прочутата си книга „Владетелят“ — започна Мартин, отново използвайки информацията, получена от Деми. — В него се споменава за тайно общество, чиито членове били хора с огромна власт. За да бъде членството им валидно, веднъж в годината те трябвало да участват лично в ритуални убийства. Идеята била, че груповото престъпление обвързва силно и осигурява правото да се действа агресивно и безмилостно като група — всеки е сигурен в подкрепата на останалите. Това ги превръщало в доста страховита банда, тъй като повечето от тях имали голямо влияние.

Президентът внимателно го изслуша, очите му се присвиха.

— Но какво общо има това, включително знакът на Алдебаран, с…

— Използвахте термина „тайно общество на магьосници“ — прекъсна го Мартин. — Магьосници или вещици?

— Зависи кой отрязък от историята имате предвид.

— Да речем, че имам предвид настоящето, господин президент.

— Не ви разбирам.

— Знакът на Алдебаран е татуиран върху левия палец на Мериман Фокс. По всяка вероятност преподобният Бек има същата татуировка, но той има тежки нарушения на пигментацията и това може да се установи само след обстоен преглед. Такава татуировка е имала и Лорейн Стивънсън, личен лекар на Каролайн Парсънс. Деми твърди, че същото се отнася и за изчезналата й сестра. Всички тези хора членуват в тайно общество на вещици и магьосници, които се разпознават чрез знака на Алдебаран. — Мартин замълча и погледна напред през дебелото стъкло. Мигел се беше съсредоточил в шофирането и с нищо не показваше, че ги чува. — Споменахте „силно политическо влияние“, сър. Ами ако между вашите „приятели“ и доктор Фокс има нещо повече? Което включва и вещиците? Ами ако „Завещанието на Макиавели“ не е измислено продължение на „Владетелят“, а нещо съвсем реално? И някаква затворена група хора го е превърнала в своя библия? Ами ако вашата „тайна общност на магьосници“ действително е съществувала някога. Ами ако съществува и сега? При това не само в Европа, но и във Вашингтон?

Харис дълбоко въздъхна, очевидно усетил тежестта на тези думи. Не само като човек, но и като президент.

— Според мен единствено доктор Фокс може да даде отговор на тези въпроси — мрачно рече той, после извърна глава. Изведнъж беше станал тъжен и някак вглъбен в себе си.

— Отиваме в „Монсерат“ с намерението да притиснем доктор Фокс — промълви след дълга пауза той. — През по-голямата част от живота си той е бил войник независимо от научните си експерименти, свързани с разработката на различни оръжия. — Главата му рязко се завъртя, очите му се заковаха в Мартин. — От това, което съм чувал за него, той е силен и здрав, въпреки че наближава шейсетте. С твърд характер. По всяка вероятност е работил с години върху проклетия проект, за който искаме да го притиснем и който вече с положителност е готов. Защо мислите, че ще пожелае да говори? Според мен шансовете да не ни каже нищо са далеч по-големи. Защо би се съгласил да говори? Ако аз бях на негово място, със сигурност не бих казал нито дума. — В очите му се появи отчаяние. — Честно казано, мистър Мартин, не мисля, че сме готови да се изправим срещу такъв противник, дори да имаме късмета да го срещнем. Той просто ще се изсмее на въпросите ни.

— Много зависи къде и при какви обстоятелства ще му зададем тези въпроси, господин президент — тихо отвърна Мартин.