Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (40)

40

Барселона, хотел „Рехенте Мажестик“, 2:25 следобед

— Ще ми кажете ли дали мис Пикар пристигна вече? — попита Никълъс Мартин, усмихвайки се на красивото младо момиче зад рецепцията. — Казвам се Мартин, работя за „Уошингтън Поуст“. Бяхме се разбрали да вземем стаи тук.

— Съжалявам, но не ви разбирам — отвърна с колеблива усмивка момичето.

— Ние сме в Барселона за конференцията на журналистите и фотографите. Фамилията й е Пикар, а малкото име Деми.

— Един момент.

Пръстите на момичето затичаха по клавиатурата.

— Да, мис Пикар се е регистрирала по обед — кимна то, без да вдига глава. — А вашето име беше?

— Мартин, Никълъс Мартин.

— Не виждам резервация за вас, мистър Мартин. Възможно ли е да направена под някакво друго име?

— Ами… — Колебанието му продължи само миг. Шансът беше прекалено добър, за да бъде пропуснат. — Резервацията ми би трябвало да е част от тази на малка група, в която освен мис Пикар фигурира и преподобният Руфъс Бек от Вашингтон. Предполагам, че и той вече се е регистрирал…

Пръстите на младата жена отново полетяха над клавишите.

— Преподобният Бек има резервация, но все още не е пристигнал.

Значи Деми наистина е последвала Бек в Барселона, доволно въздъхна Мартин.

— А мен ме няма, така ли? — попита невинно той.

— Не, сър.

— Знаех си, че ще стане някакво объркване — недоволно промърмори той. — Човек никога не трябва да се доверява на новоназначена секретарка! — Отмести очи, сякаш се опитваше да измисли нещо, после отново погледна красивото момиче зад гишето. — А случайно да имате свободни стаи? Не съм претенциозен, но денят ми наистина беше дълъг!

— Нека проверя — съчувствено му се усмихна момичето.

Стая 3117 беше малка, но с гледка към улицата. Мартин зае място край прозореца и зачака. Не беше доволен, че се регистрира под истинското си име, но нямаше друг начин, тъй като просто не разполагаше с фалшиви документи.

Все пак беше успял да се отърве от мъжа с прошарената коса, който със сигурност го следеше. Беше вървял подире му цели пет пресечки от спирката на Пласа Каталуня и това принуди Мартин да влезе в едно ресторантче, където си поръча обяд и остана почти час. После, влизайки в ролята на безгрижен турист, той се насочи към Пласа де Университат, отбивайки се да позяпа в някаква книжарница и в магазин за обувки. Отдели половин час за огромния магазин на „Зара“, откъдето се измъкна през един от многобройните изходи и тръгна към хотела. Прошарения не се виждаше никъде.

Не знаеше кой е този човек, нямаше представа и за предишния — онзи с торбестото яке, който го беше последвал от Ла Валета. Беше сигурен само в едно — наблюдението беше започнало в Малта, непосредствено след сблъсъка с Мериман Фокс. Логично беше да приеме, че южноафриканският доктор най-после си беше написал домашното и беше разбрал, че Мартин няма никаква връзка с подкомисията на Бейкър. Още по-логично беше днешното му раздразнение да е далеч по-голямо от вчерашното, демонстрирано в кафе „Триполи“.

Фокс несъмнено бе пожелал да разбере кой всъщност е Мартин, какво знае, защо бе предприел тези сложни маневри и на кого докладва. След което щеше да вземе решителни мерки да сложи край на любопитството му.

Мартин се отдръпна от прозореца в момента, в който звънна мобилният му телефон. Веднага натисна бутона, надявайки се, че е Питър Фадън с информация за вашингтонската клиника, където беше лежала Каролайн. Но вместо дрезгавия глас на репортера в мембраната бръмна познатият баритон на Иън Граф, прекия му началник във „Фицсимънс и Джъстис“. Мартин обичаше работата си в тази фирма и харесваше шефовете си, особено Граф. Но в момента съвсем не му беше до него.

— Здравей, Иън — изненадано, но любезно промълви той.

— Къде си, по дяволите?

Възпълен, изключително умен и начетен, Граф ставаше нервен и избухлив, когато работата го притискаше. А в момента Мартин беше наясно, че във фирмата са под пара заради приключването на големия и скъп проект, свързан с озеленяването на имението „Банфийлд“.

— В Барселона — отвърна той, бързо съобразил, че няма смисъл да лъже.

— В Барселона ли? — учуди се Граф. — Търсихме те в хотела във Вашингтон, но оттам ни казаха, че си освободил стаята. Решихме, че вече пътуваш насам.

— Извинявай, трябваше да ви се обадя.

— Трябваше, разбира се. А в момента трябваше да си на работното си място.

— Съжалявам, но се случи нещо важно.

— Проектът „Банфийлд“ също е важен, ако разбираш какво имам предвид.

— Разбирам много добре.

— Докога ще бъдеш ангажиран от това „важно“ нещо?

— Не знам — промълви Мартин, пристъпи към прозореца и погледна надолу.

Прошарения не се виждаше, на улицата цареше обичайното оживление.

— Какъв е проблемът? Не мога ли да ти помогна оттук? Знам всичко за подбора на растенията и поръчките — продължи той.

— Проблемът са мистър Банфийлд и съпругата му. Изведнъж решиха, че горичката рододендрони трябва да бъде засадена не на северния, а на южния хълм. А северният да бъде залесен с осемдесет до сто броя дръвчета гинко.

— Гинко ли?

— Да.

Мартин обърна гръб на прозореца.

— Те ще израснат твърде високо и ще скрият гледката им към реката.

— Същото им казахме и ние. Но това е нищо в сравнение с намеренията им по отношение на хортензиите, азалиите и останалите цветни лехи.

— Нали всичко това беше одобрено още преди десет дни?

— Беше, ама тази сутрин решиха друго. Готови са да платят за промените, но държат на сроковете. На твое място щях да си метна задника на първия самолет за насам!

— Не мога, Иън. Поне не веднага.

— Ти при нас ли работиш, или не?

— Моля те да ме разбереш, Иън. В момента съм зает с една много лична и много трудна задача. Веднага след като… — Силното почукване на вратата го накара да млъкне.

— Задръж така, Иън — промърмори той и излезе в миниатюрното антре, което разделяше стаята от вратата. После изведнъж се закова на място. Ами ако Прошарения все пак не го е изпуснал? Ами ако в коридора отвън чака Мериман Фокс, решил да го ликвидира директно, вместо да си губи времето с него?

Почукването се повтори, още по-силно.

— Господи! — изпъшка Мартин, долепи телефона до ухото си и понижи глас. — Слушай, Иън, трябва да свърша една спешна работа. Пусни ми един имейл с промените, а аз ще ти отговоря по най-бързия начин.

Изключи телефона в момента на поредното чукане, което вече имаше силата на гневно блъскане. Очите му потърсиха нещо, което би могло да послужи като оръжие. Видя само телефона на стената. Решително вдигна слушалката и набра номера на румсървиса.

Отсреща отговориха на испански.

— Говорите ли английски? — нетърпеливо попита той.

— Да, сър.

— Добре, задръжте така.

Стиснал в ръка слушалката, която беше единствената му връзка с външния свят, Мартин изпусна въздуха от гърдите си и отключи вратата.

* * *

В коридора стоеше Деми Пикар с ръце на кръста и гневен блясък в очите.

— За каква конференция на журналисти и фотографи става въпрос? — изсъска с френския си акцент тя. — Как ме открихте? Какво изобщо търсите тук, да ви вземат мътните?

Беше толкова бясна, че Мартин почти очакваше да избухне в пламъци.