Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (114)

114

8:47 вечерта

— Слушай! — закова се на място Мартин, стиснал в ръка полуизгорялата дръжка на кирката, която едва-едва мъждукаше в мрака.

— Какво има? — обърна се президентът.

— Не знам. Стори ми се, че чух нещо отзад.

Напрегнаха слух, но галерията тънеше в глуха тишина.

— Май полудявам — промърмори Мартин, после изведнъж изпъна шия. — Ето го пак. Чуваш ли?

Някъде далеч зад тях се долови висок, стържещ звук. Продължи двайсетина секунди, утихна, после се появи отново.

— Сонда! — моментално го определи президентът. — Копал съм достатъчно кладенци и не мога да греша. Сонда, която пробива камък.

— Значи твоите „спасители“ са дошли. Те знаят, че сме тук долу.

— Не, те предполагат, че сме тук — поправи го Харис. — Но все още са далеч зад нас — може би на километър-два, и ако имаме късмет… — Млъкна за миг и очите му потърсиха очите на Мартин. — Пробият ли дупка, в тунела ще бъде спусната подслушвателна апаратура, а може би и камери за нощно наблюдение. Тук звукът се пренася почти толкова бързо, колкото под вода.

— Колко са според теб?

— Онези горе ли?

— Да.

— Много. От този момент нататък ще пазим пълна тишина. Ако трябва да ми кажеш нещо, ще го правиш шепнешком, най-добре само с една дума.

Мартин замислено го погледна, после кимна и двамата продължиха пътя си.

8:50 вечерта

Скалистата местност, през която вървяха, тънеше в непрогледен мрак. Мигел се обърна и светна с фенерчето, за да улесни мъчителното придвижване на Хап Даниълс.

— Внимавай с фенерчето! — дрезгаво го предупреди Хап. — Светлината се вижда на километри!

Луната зад тях се бореше с тъмните облаци, настъпващи към върха от запад. Скоро щеше да завали. Можеха само да предполагат колко силен ще бъде дъждът и кога ще заплющи върху главите им.

— Сигурен ли си, че можеш да продължиш? — загрижено попита Мигел.

Хап очевидно изпитваше силни болки.

— Да, по дяволите!

— Да направим почивка. Можеш да вземеш едно-две хапчета.

— Къде изчезнаха момчетата?

— Тук сме — обади се гласът на Амадо на двайсетина метра пред тях.

Мигел механично включи фенерчето и го насочи натам.

— Исусе Христе! — изръмжа Даниълс и заби пръстите на здравата си ръка в рамото му. — Изключи проклетото нещо! Веднага го изключи!

8:52 вечерта

Хап и Мигел се надвесиха над дупката. На три метра под тях Хектор и Хосе лежаха върху голям заоблен камък и осветяваха пътя на Амадо, който се спускаше в тясна цепнатина между скалите. В мига, в който тялото му изчезна, Хосе се изправи и се спусна след него.

— Колко е дълбоко? — приглушено подвикна Мигел.

— Десетина метра — отговори отдолу Амадо.

— Къде свършва?

— При друга пукнатина в скалата.

— Като стигнеш до нея, използвай камъните.

Мигел въздъхна и вдигна глава към Хап. След което се приготвиха да чакат.

Изтекоха три пълни минути, преди да чуят отчетливото почукване.

Трак, трак. Трак, трак…

Долу Амадо удряше два камъка един в друг. Звукът от почукването стигаше надалеч, дай боже да проникне и в тунела.

Трак, трак. Трак, трак…

Петимата затаиха дъх и се ослушаха.

— Нищо! — обади се след известно време Амадо.

— Дай пак! — заповяда Мигел.

— Не, стига! — гневно извика Хап. — Край на експериментите!

— Но защо? — учудено го погледна Мигел. — Как иначе ще ги открием в този безкраен тунел?

— Заради полицията, ЦРУ и Сикрет Сървис, Мигел — въздъхна Даниълс. — Те със сигурност са включили в действие всички възможни подслушвателни устройства и камери за нощно наблюдение. Ако президентът и Мартин чуят нашите сигнали, те ще бъдат чути и от силите на реда. След което ще бъдем ликвидирани — ти, аз, момчетата. И президентът ще умре.

— Какво ще правим тогава?

— Трябва да открием път към тунела и да го обходим.

— Да го обходим?

— Точно така. С фенерчетата. Ще маркираме мястото на влизане, а също така и пътя, по който ще поемем долу. Само така ще можем да се върнем. Амадо и приятелите му познават отлично подземния лабиринт. Нали затова сме тук?

Мигел кимна.

— Моите хора не познават тунелите. Готов съм да се обзаложа, че и испанската полиция не ги познава.

Лицето на Мигел се разкриви от притеснение.

— Но ние сме петима срещу цяла армия! Това е невъзможно!

— Напротив, възможно е. Но трябва да действаме бързо и най-вече много тихо.

— Ти не си в състояние да слезеш долу, Хап — тръсна глава Мигел. — Остани тук, а аз ще отида с момчетата.

— Не мога.

— Защо?

— Не съм наясно с позицията на спътниците, но рано или късно те ще бъдат точно над нас. В същия момент ще засекат топлинното излъчване на всеки, който е останал на повърхността. А властите знаят броя на техните хора и точното им разположение.

— Искаш да кажеш, че ще бъдем засечени.

— Ще засекат всеки, който е на открито и не е от техните.

— В такъв случай май наистина ще е по-добре да се спуснеш с мен.

— Тук си прав.