Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (151)

151

8:15 сутринта

Църквата им предлагаше само едно сигурно укритие: блиндираното помещение за видеонаблюдение. Място, което беше колкото сигурно, толкова и опасно. Беше изолирано във вътрешността на храма и разполагаше със здрави ключалки. Но ако ги откриеха там, нямаше да имат друг път за бягство. Още преди залез-слънце президентът щеше да бъде мъртъв, както и всички останали.

— Те може би ще ни разкажат онова, което ни спести Фокс — промърмори Харис и седна на стола пред мониторите.

Мартин и Хап застанаха зад него. Мартин изпитваше дълбоко възхищение от начина, по който президентът умееше да разграничава нещата и да извлича полза дори от най-неблагоприятните обстоятелства. Конкретната ситуация сякаш нямаше значение.

— Хосе — обърна се Харис към младежа, който беше останал до вратата. До този момент поведението му беше безупречно, далеч над очакванията. Но сега беше видимо уплашен. Президентските хеликоптери, тълпата агенти на Сикрет Сървис, високите технологии му бяха дошли в повече.

— Всичко е наред — меко промълви на испански Харис. — Ела при нас. Ти си мъж и трябва да си наясно какво става. Може би ще можеш да обясниш…

— Автобусите пристигнаха — обади се Мартин и президентът обърна глава към мониторите.

Пет от тях показваха черните рейсове на паркинга пред църквата. От тях се изсипаха делегатите на конференцията, всички в официално облекло. Бяха спокойни и усмихнато разговаряха помежду си, без да са впечатлени от присъствието на многобройната охрана.

— Никога не съм виждал членовете на „Нов свят“ в пълен състав, но съм сигурен, че познавам половината — разтревожено промълви президентът. — Представители са на най-влиятелните институции от всички краища на света. Дали имат представа какво се случва в момента? Или и те са част от него?

В този момент забиха църковните камбани. Любопитното беше, че не го сториха по обичайния весел и призивен начин, типичен за сутрешна молитва, а някак мрачно, тържествено и монотонно — като камбаните на Уестминстър, отмерващи времето.

— Защо бият така? — учуди се президентът. — Не е кръгъл час. Какво означава?

— Господин президент, Мартин! — обади се с напрегнат глас Хап. — Седмият монитор в средата!

Камерата, насочена към паркинга и туристическия комплекс в подножието на хълма беше хванала няколко хеликоптера в далечината, които бързо се приближаваха. Четири в една редица, след тях още един. Последният беше „Чинук“, от американската армия.

— Кой ли е това? — промърмори Харис.

— Предполагам, че е Уди, който е поел командването на ескадрилата. Там вероятно са и Бил Стрейт, Джейк Лоу и доктор Маршъл. Именно с него пътувахме от Мадрид. Все се надявах, че нещата няма да се развият толкова зле, но примката май се затегна.

8:16 сутринта

Майорът от Морската пехота на САЩ Уди Удс приземи бойния хеликоптер на площадката почти едновременно с останалите машини. Вратата се плъзна назад и на бетона скочиха десетина агенти на Сикрет Сървис, следвани от Бил Стрейт и д-р Джеймс Маршъл. Другите хеликоптери бяха под командването на капитан Диас и имаха задачата да изследват подробно района между лозята и планинските възвишения в дъното на малката долина. На земята същото правеха екипи на Сикрет Сървис, ЦРУ и испанските тайни служби. Търсеха група бегълци, в която освен президента най-вероятно присъстваха Никълъс Мартин и старши агент Хап Даниълс.

По заповед на вицепрезидента районът около хълма беше отцепен от личната му охрана, активно подпомагана от агенти на испанските тайни служби и местната полиция. Ако президентът се намираше там, той непременно щеше да бъде открит. Външният периметър беше поверен на Бил Стрейт и капитан Диас.

В средата чакаше армейският „Чинук“, готов за моментална евакуация на президента.