Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (50)

50

Хотел „Риволи Жарден“, 10:20 вечерта

След шумните и задръстени от автомобили улици фоайето представляваше истински оазис на тишина и спокойствие. Мартин се насочи към рецепцията да провери за телефонни обаждания.

— Няма, сеньор — любезно го осведоми служителката зад гишето.

— Някой да е питал за мен лично?

— Не, сеньор.

— Благодаря — кимна Мартин и се насочи към асансьора, който щеше да го отведе до стаята на четвъртия етаж. Едно натискане на бутона отвори вратата към празната кабина, второ я затвори и асансьорът пое нагоре.

Липсата на интерес към особата му беше доста окуражителна новина. Тя означаваше, че работодателите на Прошарения все още не са му намерили заместник, който да го проследи до „Риволи Жарден“. От друга страна, Деми, Питър Фадън и Иън Граф от „Фицсимънс и Джъстис“ в Манчестър разполагаха с номера на мобилния му телефон и в случай на нужда биха използвали него. Поне за момента можеше да диша спокойно. Никой не знаеше къде се намира.

Мислите му се насочиха към Деми. Очевидно беше успяла да си възвърне благоразположението на Бек. Доказателство за това бе присъствието й в неговата компания. За съжаление нямаше как да разбере къде се намираха и какво правеха, не можеше да получи и никаква информация за жената в черно. Фотожурналистката си оставаше пълна загадка независимо от информацията, която бе споделила с него. Особено тази, която беше свързана с вещиците, татуировките на палците и знака на Алдебаран. Не беше скрила и причината да се появи в Барселона — надеждата за нова среща с Мериман Фокс.

От друга страна, тя не проявяваше охота да му се довери, въпреки че целите им бяха близки. Отново си спомни впечатлението, което му беше направила по време на онзи обяд в „Четирите котки“: на пръв поглед пряма и целенасочена, тя говореше така, сякаш всички й желания и намерения бяха свързани с нещо, което нямаше пряко отношение към действителността. Нямаше как да разбере дали беше свързано с изчезналата й сестра. Но знаеше друго — всичко около тази жена беше причина за дълбоко безпокойство.

Асансьорът спря на четвъртия етаж и Мартин излезе в пустия коридор. Двайсет секунди по-късно вкара електронната карта в процепа до вратата на стаята си. Червената лампичка светна зелено, ключалката изщрака. Уморен до смърт и с единственото желание да вземе душ и да си легне, той щракна лампата в антрето и заключи след себе си. Банята беше вляво, а стаята — точно срещу вратата. Мракът се нарушаваше единствено от разсеяната светлина на уличните лампи четири етажа по-долу. Той мина покрай банята и опипа стената за електрическия ключ.

— Моля да не включвате осветлението, мистър Мартин — прозвуча мъжки глас.

— Господи! — подскочи Мартин и усети как по гърба му пробягват ледени тръпки. Бърз поглед през рамо го увери, че няма как да отвори вратата и да избяга, преди непознатият да го сграбчи. С разтуптяно сърце той се обърна и напрегна поглед в мрака.

— Кой сте вие, по дяволите? Какво искате?

— Зная, че сте сам, мистър Мартин — отвърна гласът. — През прозореца видях как пресичате улицата и влизате в хотела. — Беше тих и спокоен, дори малко ленив глас, чийто притежател едва ли имаше нещо общо със собственика на торбестото яке, който го беше проследил от Ла Валета до Барселона, а още по-малко с немския инженер, който беше побягнал при първата си конфронтация с него, за да свърши под колелата на камиона.

— Попитах кой сте! — троснато отвърна Мартин. — Какво искате?

Нямаше как да знае дали мъжът бе сам, или с него имаше и други.

Нямаше как да разбере дали е дошъл да го убие, или да го отведе до Мериман Фокс.

После в стаята настъпи леко раздвижване. Самотна фигура изплува от мрака и бавно тръгна към него. С едно-единствено рязко движение ръката на Мартин разкопча широкия колан, издърпа го от гайките на панталоните и го уви около юмрука си, превръщайки го в импровизирано оръжие.

— Това няма да ви е нужно, мистър Мартин — каза неканеният гост, направи крачка напред и застана под светлината на лампата. Мартин ахна от изненада. Пред него стоеше президентът на Съединените щати Джон Хенри Харис.

— Имам нужда от помощта ви — заяви той.