Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (29)

29

Евън Бърд го посрещна на входа като стар съученик, когото не е виждал от години — не с ръкостискане, а с мечешка прегръдка.

— Страшно се радвам, Джон!

Двамата заобиколиха декоративния фонтан пред входа, прекосиха фоайето с испански плочки и влязоха в уютната стая с тъмна ламперия, добре зареден бар и големи кожени кресла, разположени в полукръг пред пламтящата камина.

— Не е зле за пенсиониран държавен служител, а? — ухили се Бърд. — Настанявай се и казвай какво ще пиеш.

— Ох, не знам — въздъхна президентът. — За тази вечер пих достатъчно. Може би вода или черно кафе, ако ти се намира.

— Намира ми се и още как! — намигна домакинът, натисна някакво копче на бара и поръча кафето на испански. След това отиде да седне на канапето до Харис.

Надхвърлил шейсетте, Евън Бърд бе облечен в бежови панталони и спортен пуловер. Макар и понапълнял, той изглеждаше в отлична форма. Все още носеше дълга посивялата си коса и дългите бакенбарди, както го помнеше Харис. В продължение на близо четирийсет години беше работил като политически коментатор във Вашингтон, услугите му използваха най-големите телевизионни канали. Дори днес, след оттеглянето си в Испания, той развиваше активна дейност, на която биха завидели мнозина действащи политици. Бърд знаеше всичко важно, което се случваше от двете страни на океана, а влиянието му, макар и невидимо, беше все така значително.

— Е, казвай как мина тази вечер — подхвърли той.

— Не съм сигурен — отвърна Харис, вперил замислен поглед в огъня. — Испания е във война със себе си. Премиерът е свестен човек, но може би е прекален алтруист. Убежденията му са твърди леви, за да вземе мерки за стимулиране на икономиката. Но хората от бизнеса, които вечеряха с нас, са съвсем различни. Повечето от тях са финансово консервативни и държат на провеждането на такава политика. Те разполагат със средства за инвестиране, но едновременно с това искат и инвестиции от чужбина. Държат на равноправно участие на световните пазари и това ги противопоставя на политическото ръководство на страната. Въпреки това трябва да оценим инициативата на премиера да ги покани на срещата. Разбира се, всички проявяват загриженост за тероризма и следващите удари вероятно защото никой не се чувства защитен.

— Какво ще кажеш за Франция и Германия?

— Нали четеш вестници и гледаш телевизия, Евън? Познаваш ситуацията не по-зле от мен, а тя не е добра.

— Какво мислиш да направиш по този въпрос?

— Не знам — въздъхна президентът, за миг отмести очи, после отново погледна домакина си в очите. — Наистина не знам.

Отнякъде долетя мъжки глас, който съобщи на испански:

— Кафето ви е готово, господине.

— Gracias — наведе се към интеркома Бърд и се изправи. — Да отидем във всекидневната, Джон. Там ще си изпием кафето. — На лицето му се появи широка усмивка. — Имам малка изненада за теб.

— Не в този час на денонощието, Евън — направи гримаса Харис. — Вече съм прекалено уморен.

— Ще ти хареса, повярвай ми.

В просторното помещение ги чакаха седем души, всичките до болка познати на президента. Вицепрезидентът на САЩ Хамилтън Роджърс, държавният секретар Дейвид Чаплин, министърът на отбраната Терънс Лангдън, председателят на Съвета на началник-щабовете и генерал от военновъздушните сили Честър Кийтън и хората, с които съвсем наскоро се беше срещнал в Рим: началникът на кабинета Том Кърън, главният му политически съветник Джейк Лоу и съветникът по въпросите на националната сигурност д-р Джеймс Маршъл.

Евън Бърд внимателно затвори вратата.

— Това наистина е изненада за мен, господа — каза с равен глас Харис, опитвайки да прикрие смайването си. — На какво дължа тази чест?

— Господин президент — започна Лоу. — Както добре знаете, само след няколко дни предстои срещата на НАТО във Варшава. При предишната такава среща, когато нахлухме в Ирак и имахме проблеми с Франция, Германия и Русия, нашите хора все още не бяха по местата си. Но сега всички са там, където трябва. Получихме уверение в това от приятели, на които вярваме. Приятели, чието положение им позволява достъп до подобна информация.

— Какви приятели? За какво говориш?

Тук се намеси съветникът по националната сигурност Маршъл:

— Става въпрос за предотвратяване на ужасната катастрофа, за която вече говорихме, а именно възможността терористичните групировки да завладеят цялата територия на Близкия изток и да сложат ръка върху петролните запаси в региона. Дойде времето за нашата пълна и решителна инициатива в тази част на света. За целта ни е нужна единодушната подкрепа на Обединените нации. Вече имаме уверения, че този път Франция и Германия няма да се обявят против нея. А вие добре знаете, че ако те я приемат, Русия и Китай едва ли ще гласуват против.

— Имаме ли уверения?

— Да, сър.

Президентът бавно огледа лицата на присъстващите. Лица, които виждаше по-често от тези на близките си. Подобно на Лоу и Маршъл всички бяха негови близки приятели и съветници в продължение на години. Какво ставаше, по дяволите?

— Какво по-точно ще правим ние в Близкия изток?

— За съжаление не можем да ви кажем, господин президент — директно отсече министърът на отбраната Терънс Лангдън. — Причината за срещата ни тук е само една: настояваме да оторизирате физическото отстраняване на сегашните лидери на Франция и Германия!

— Физическо отстраняване, значи — промърмори Харис и хвърли поглед към Маршъл и Лоу, които очевидно имаха подкрепата на останалите. Нещо не се връзваше. Тези хора бяха консервативно настроени републиканци, също като него. Те го бяха подкрепяли непрестанно, бяха работили за неговото номиниране, бяха направили всичко възможно за победата му в изборите. — Не е ли по-добре да използвате друг термин, господин държавен секретар? Например убийство?

После нещата изведнъж дойдоха по местата си. Ясни и категорични. Просветлението беше толкова силно, че го накара да се олюлее. Той изобщо не беше техният президент, а обикновена пионка в ръцете им. Винаги, от самото начало. Заемаше този пост, защото те го бяха поставили на него. Защото са били сигурни, че ще изпълнява всичко, което му кажат.

— Кои са „верните приятели“, за които споменахте? — тихо попита той.

— Членове на организация, която гарантира безусловна подкрепа на политиката на САЩ от хората, които ще заменят действащите държавни ръководители на Франция и Германия.

— Ясно — въздъхна президентът.

Нямаше смисъл да настоява, защото едва ли щеше да получи подробности за същността на тази организация. Обърна се и пристъпи към широкия прозорец, от който се виждаше осветената и безупречно поддържана градина. Встрани се очертаваха фигурите на двама агенти от Сикрет Сървис. Вероятно имаше и други, но те не се виждаха.

Остана дълго време с гръб към присъстващите, които мълчаливо чакаха. Трябваше му време, за да проумее как се беше случило всичко това, а и какво предстоеше да се случи в бъдеще. В главата му отново изплуваха думите на Джейк Лоу: Преди, когато нахлухме в Ирак и имахме проблеми с Франция, Германия и Русия, нашите хора все още не бяха по местата си. Но сега всички са там, където трябва.

Нашите хора.

Беше ясно, че всички присъстващи членуваха в неизвестната организация. И са работили дълго време за това, което му предлагаха. И крайна сметка вече разполагаха със свои хора в страните, които имаха стратегическо значение. Разполагаха и с него. Обърна глава да ги погледне и бавно се насочи към средата на помещението.

— Случайно във вашата „организация“ да членува и Хари Айвърс? Знаете го, председателят на Националния съвет по сигурността на транспорта. Той пое разследването на самолетната катастрофа, при която загина конгресмен Парсънс. — Очите му потърсиха началника на кабинета Том Кърън. — Разбрах, че малко преди смъртта си конгресмен Парсънс е поискал лична среща с мен. Дори два пъти — веднъж по време на заседанията на Подкомисията по разузнаване и борба с тероризма, втори път веднага след приключването им. Ти прекрасно знаеш, че той може да има достъп до мен по всяко време. Защо не се проведоха тези срещи?

— Програмата ви беше запълнена, господин президент.

— Това са глупости, Том! — отряза го Харис и бавно огледа лицата на присъстващите. — Конгресмен Парсънс се беше добрал до нещо, нали? Нещо, което най-вероятно е било тема на разследване в подкомисията — например „прекъсването“ на програмата за разработка на биологични оръжия от ЮАР и разпитът на ръководителя на тази програма доктор Мериман Фокс. Предполагам, че тази програма или част от нея изобщо не са прекратени. А вие или вашите „доверени приятели“ имате пръст в нея. Надявали сте се, че убеден консерватор като Майк Парсънс ще приеме идеите ви, но той е отказал да го стори и е заплашил, че ще ме информира лично за вашите намерения. В резултат сте го ликвидирали.

В стаята се възцари мъртва тишина.

— Не можехме да му се доверим, господин президент — обади се най-сетне съветникът по националната сигурност Маршъл.

— А същото се отнасяше за сина му и всички останали хора на борда? — гневно извика Харис.

— Ставаше въпрос за националната сигурност, сър — безстрастно отвърна Маршъл.

— Който включваше и съпругата му?

— Никой не знаеше какво е споделил с нея. По тази причина личната й лекарка беше принудена да реши проблема.

— Доктор Стивънсън?

— Да, сър.

— И за награда й отрязаха главата, така ли?

— Впоследствие тя се уплаши и това автоматично я постави в категорията „опасно бреме“, от което трябваше да се освободим.

Очите на президента се отделиха от Маршъл и се плъзнаха по останалите. Всички мълчаха, без да отделят поглед от него. Включително старият му приятел и дългогодишен политически съветник Джейк Лоу и любезният му домакин Евън Бърд.

— Господи! — отчаяно въздъхна той, осъзнал, че тук няма приятели. В главата му отново се появиха думите на Джейк Лоу: Преди нашите хора не бяха по местата си, но сега са там.

Което означаваше, че преди не са разполагали с необходимите оръжия, но сега те бяха в ръцете им.

— Планирате война с бактериологични оръжия, нали? Срещу кого, ако смея да попитам? Срещу мюсюлманските страни?

— Господин президент — направи крачка напред вицепрезидентът Хамилтън Роджърс. Русият мъж със студени очи беше десетина години по-млад от Харис и много по-консервативен от него. По време на предизборната кампания Харис го прие за свой партньор единствено благодарение настоятелността на Лоу, който твърдеше, че Роджърс е човекът, който може да преобърне вота. Едва сега разбра защо: защото Роджърс е един от тях, които и да са те. — Настоятелно ви молим да оторизирате физическото отстраняване на президента на Франция и канцлера на Германия, защото това е жизненоважно за сигурността на страната! Направете го!

Това беше мигът, в който Харис разбра, че ако откаже да изпълни исканията им, той ще бъде убит. И по закон щеше да бъде заместен от вицепрезидента, който със сигурност щеше да даде благословията си за планираните убийства. Очите му се плъзнаха по лицата на тези влиятелни хора, които на практика разполагаха с цялата власт на света. Не можеше да се довери на никого от тях — включително на личния си секретар, който служеше при него двайсет години, на охраната си от Сикрет Сървис, а дори и на нейния началник Хап Даниълс. Сега имаше нужда от време, нищо друго.

Време, за да потърси някакъв изход, да предотврати ужасния Армагедон, който бяха планирали.

— Кога и къде възнамерявате да осъществите „отстраняването“? — попита той.

— По време на срещата на НАТО във Варшава. Пред очите на целия свят.

— Ясно — кимна президентът и отново огледа лицата на хората, които чакаха неговия отговор. — Трябва да си помисля. Но в момента съм уморен и искам да се прибера в хотела.