Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (3)

3

Мислите му се върнаха към Каролайн. Тя беше съпруга на уважаван конгресмен, изключително популярен във Вашингтон, който освен всичко друго беше и приятел от детинство с президента на страната. Внезапната смърт на този човек и на единственото им дете предизвика искрено състрадание към нея от страна на политическата общност. Защо при подобни обстоятелства тя беше казала, че „някой й е дал нещо“? Защо изобщо й беше минало през ума, че са я инжектирали със смъртоносен вирус?

Мартин се съсредоточи и се опита да прецени трезво душевното й състояние през последните два дни от живота й. В съзнанието му бавно изплува второто й събуждане. Тя бе взела ръката му и бе отворила очи.

— Никълъс, аз… — Бе изрекла думите с огромно усилие, защото дишаше трудно, а устата й беше суха. — Аз… трябваше да бъда в самолета… със съпруга ми и детето… Промених… плановете си в последния момент и… се върнах във Вашингтон… Един ден по-рано… — Очите й се бяха заковали в неговите с отчаяна настойчивост. — Те… убиха съпруга и детето ми… А сега… убиха и мен…

— За кого говориш? — внимателно бе попитал Мартин, опитвайки се да получи по-смислен отговор. — Кои са „те“?

— Те са…

Каролайн бе направила отчаян опит да довърши изречението си, но не й бяха достигнали сили. Главата й бе паднала на възглавницата и тя бе потънала в сън. Това бяха последните й думи, преди да се събуди за последен път и да каже, че го обича.

Разсъждавайки сега, той стигна до извода, че оскъдната информация беше дошла на две части: според първата — разпокъсана и объркана — тя би трябвало да бъде на борда на злополучния самолет, но промяна в плановете я бе върнала във Вашингтон ден по-рано от предвиденото. Пак тази част съдържаше обясненията за това, което се беше случило в дома й след погребението. И накрая телефонното й обаждане в Англия с молбата да дойде веднага и убеждението й, че е умишлено заразена със смъртоносна бактерия. Но от кого? Каролайн така и не бе успяла да му обясни.

Втората част от информацията бе дошла главно от несвързаното й бълнуване в болницата. Голяма част от него беше свързана с всекидневието — викаше по име съпруга си Майк и сина си Чарли, споменаваше и сестра си Кейти. Имаше и реплики като: „Чарли, моля те да намалиш звука на телевизора“ или „Във вторник ти предстои контролно“. Но тя каза и други неща, очевидно насочени към съпруга й. Бяха изпълнени с тревога и страх. „Какво става, Майк?“ Или: „Виждам, че си уплашен! Защо не ми кажеш за какво става въпрос?“. В един момент се появи и съвсем конкретна фраза: „Те са, нали? Този с бялата коса никак не ми харесва!“.

Мартин беше наясно с тази част от историята просто защото тя му я бе разказала по време на телефонния разговор.

— Треската се появи ден след като се събудих в клиниката — бе пояснила Каролайн. — Състоянието ми се влоши и ми направиха пълни изследвания. Появи се един мъж с бяла коса, който бил специалист, но аз никак не го харесах. Нещо у него ме плашеше. Начинът, по който ме гледаше, докосването на издължените му пръсти. Попитах го кой е и какво прави край мен, но той не ми отговори. По-късно откриха, че имам стафилококова инфекция в костта на десния крак. Опитаха лечение с антибиотици, но то не помогна. Нищо не ми действа.

Мартин продължи разходката, без да обръща внимание на усилващия се дъжд. Мислите му бяха насочени изцяло към Каролайн. Запознаха се в гимназията и постъпиха в един и същ колеж. Бяха убедени, че ще се оженят, ще имат деца и ще прекарат заедно остатъка от живота си. После, по време на една лятна ваканция, тя срещна младия адвокат Майк Парсънс. Животът и на двамата се промени. Той беше дълбоко наранен и обиден, но обичта му към нея не намаля. Постепенно се сближи с Майк, станаха приятели. С течение на времето доверието му нарасна и в един момент сподели с него това, което знаеха само Каролайн и един-двама от най-близките му хора: кой всъщност е той и какво го беше принудило да напусне отдел „Убийства“ в полицейското управление на Лос Анджелис (ПУЛА), да замине за Северна Англия и да започне нов живот с фалшивата самоличност на ландшафтен архитект.

Сега съжаляваше, че не дойде на погребението на Парсънс и детето — както беше решил в мига, в който научи ужасната новина. Ако го беше направил, щеше да присъства на нервната й криза, щеше да бъде близо до нея при появата на д-р Стивънсън. Но Каролайн го бе разубедила. Каза му, че край нея ще бъдат всичките й близки, включително сестра й и съпругът й, тръгнали веднага от Хавайските острови. Предвид ситуацията, в която се намираше, за него бе по-добре да си остане в Англия. Ще се видим по-късно, бе обещала тя. Когато нещата се уталожат. Казала го бе с нормален тон, гласът й звучеше бодро. Без съмнение беше потресена, но бе проявила присъщата й сила на духа. После всичко рухна.

Господи, колко много я беше обичал! И все още я обичаше. Винаги щеше да я обича.

Мартин продължаваше да крачи. Измина доста време, преди да си даде сметка, че е мокър до кости. Трябваше да се прибере в хотела и да си събере багажа. Вдигна глава и се огледа. В далечината белееше солидна сграда, осветена от прожектори. Формата й му беше позната — от детските спомени, от книгите, вестниците и телевизията. От всичко в живота.

Белият дом.

Миг по-късно мъката по Каролайн го стисна за гърлото. Мартин вдигна глава към тъмното дъждовно небе и се разрида на глас.