Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (87)

87

12:35 следобед

Останала сама в полумрака, Деми стоеше и чакаше. Вратата, през която бяха дошли, беше затворена; онази, зад която бяха изчезнали Бек и Лучана — също. Нямаше представа дали оттатък се намира д-р Фокс или някой друг.

Очите й отново се плъзнаха по сводестия таван, столовете с високи облегалки покрай стените, масивното писалище, каменния под. Всичко тук беше история. В голямата си част стара, стопроцентово християнска. Запита се дали майка й беше идвала тук. Дали бе влизала в тази мрачна, полуосветена стая?

Да чака, беше казал преподобният Бек. Но какво? И кого?

12:40 следобед

В главата й отново се появи бащиното предупреждение. Но този път придружено от спомена за човек, за когото се стараеше да не мисли — плешив и безрък осемдесетгодишен учен, с когото се беше запознала преди шест години, в началото на професионалната си кариера в римското бюро на Асошиейтед Прес.

Бяха я изпратили в командировка на север, в Умбрия и Тоскана, където трябваше да направи серия фоторепортажи. Един свободен от снимки ден я завари във Флоренция и тя не пропусна поредната дълга обиколка из антикварните книжарници, която неизменно правеше при пътуванията си из страната. Целта й беше да издири материали, свързани със средновековното магьосничество и boschetto — тайната организация, възприела за свой символ знака на Алдебаран. До онзи ден търсенето й беше безрезултатно. Но там, в сърцето на Флоренция, най-после откри онова, което й трябваше. В малка антикварна книжарница на гърба на Понте Векио попадна на тънка книжка с оръфани корици, отпечатана преди петдесетина години. В нея се описваха магьосническите ритуали на средновековна Флоренция. Деми забързано прелисти пожълтелите й страници, стигна до четвърта глава и изведнъж дъхът й секна. Заглавието на главата беше „Арадия“, а под него се виждаше илюстрацията, която нямаше как да сбърка — кръстът със заоблени върхове на Алдебаран.

Тя купи книжката и с разтуптяно сърце я занесе в хотелската си стая. Главата, както и самата книжка, беше съвсем кратка. Но в нея се описваше именно дълбоко засекретеното boschetto — тайната организация на вещиците в средновековна Италия, за която беше разказала на Никълъс Мартин. Прекръстена на Арадия на името на магьосницата, която през XIV в. възстановила „старата религия“, организацията възкресила дълга поредица от древни традиции — неписани закони, ритуали и доктрини — и започнала да ги прилага на територията на Централна и Северна Италия през XV и XVI в. Тук главата свършваше. По-нататък в книгата не се споменаваше нито за значението на знака на Алдебаран, нито за Арадия.

Деми обиколи стотици антикварни книжарници и музеи, а след това замина за Сиена и Арецо в Тоскана, където бяха концентрирани повечето тайни и окултни общества на съвременна Италия. Оттам се отправи към Болоня и Милано, след което най-после се прибра в Рим. Резултатът от обиколката й беше повече от мизерен — кратка бележка на американски историк, пътувал из Италия през 1866 г. В нея се споменаваше за ръкопис, в който присъствало името Арадия и който описвал „древните тайни на италианските магьосници“, живели някъде в Тоскана. Той ги издирвал в продължение на месеци, но без успех. Все пак попаднал на една от италианските вещици на име Рафаела, която заявила, че била виждала въпросния ръкопис, и му разказала доста подробности за него. Човекът бе стигнал до заключението, че тайните на Арадия — поне такива, каквито ги виждала Рафаела, не са нищо повече от странна смесица от магии, средновековна ерес и политически радикализъм. Това бе сложило край на анализа му, в който изобщо не се споменаваше за знака на Алдебаран.

Дори най-добрите специалисти в тази област не бяха чували нищо за тайно общество на име „Арадия“, използващо за свой символ знака на Алдебаран. В интернет нямаше нищо, а обиколките на музеите и телефонните разговори с практикуващи врачки и учени, интересуващи се от тази тема, също не дадоха резултат.

После, близо година по-късно, вече като щатна служителка на Агенция Франс Прес, тя чу за някакъв учен отшелник на име Джакомо Гела. Осемдесетгодишният инвалид беше изгубил двете си ръце по време на Втората световна война. Сега живееше в малко селце близо до Пиза и беше превърнал в главна цел на живота си изследването на магьосничеството в Италия. Деми му се обади по телефона с молба да го посети. При споменаването на името „Арадия“ той бе замълчал за миг, след което веднага се бе съгласил.

Оказа се, че Джакомо Гела е човек с огромен интелект, който не само знаеше много неща за загадъчната „Арадия“, но и за един още потаен орден, скрит зад това име. Той се наричал „Арадия Минор“, но бил известен само с началните си букви А и М, изписвани със съответните букви на иврит и гръцки като „אμ“. В този вид инициалите приличали на странен символ, на който никой не обръщал внимание. Произходът на „Арадия Минор“ останал загадка дори за самия Гела. Според информацията, с която той разполагаше, тайната организация съществувала през втората половина на XVI в. на остров Иския в Неаполитанския залив. Родното място на Лучана, с която Деми се запозна по-късно. В началото на XVII в. вероятно в името на сигурността „Арадия Минор“ бил децентрализиран и се върнал на континента под формата на малки „общества“, пръснати из провинцията — най-вече между Рим и Флоренция.

Причините за това били повече от основателни, тъй като орденът практикувал „старата традиция“, свързана с брутални ритуали и церемонии, включващи кървави клетви, жертвоприношения и изтезания. Те били привилегия на няколко стотици мъже и жени, които наричали себе си „Неизвестните“. Тайните церемонии започнали към 1530 г. и се провеждали веднъж годишно в тайни храмове, пръснати из цяла Европа. Имало периоди на внезапно и необяснимо затишие, което понякога продължавало десетилетия наред. После ритуалите се възобновявали.

Според вледеняващото предположение на Джакомо Гела в момента се наблюдавало съживяване на дейността им. Доказателство за това била появата на знака на Алдебаран и свързаните с него традиционни ритуали. И днес, както в далечното минало, никой не знаел къде и по каква причина става това, нито пък кой го управлява. Но доказателствата били налице, а зад тях несъмнено се криела силна мотивация, опираща се не само на секретността, но и на значителни финансови ресурси. Нямало друг начин да се обясни регулярното събиране на много хора в различни географски райони с всички съпътстващи разходи по охраната и настаняването им.

В този момент очите на Гела се присвиха, гласът му стана писклив.

— Настоявам всичко, което чухте от мен, да си остане между тези стени! — предупреди я той.

След което добави, че не ставало въпрос само за „Арадия Минор“, защото историята изобилствала с трупове на хора, проявили прекалено любопитство. За пример й предложи собствената си участ, истината за която била известна на малцина: той не изгубил ръцете си по време на войната, а на една тайна церемония на „Арадия Минор“ в Италианските Доломити, на която попаднал по време на патрулна обиколка. Останал жив по чиста случайност просто защото хората, които отрязали ръцете му, нарочно не го довършили.

— Най-лесното беше да ме убият. Но те превързаха раните ми, след което ме изнесоха от гората и ме оставиха край пътя. Вече знам причините за това — искали са да оставят живо доказателство за своята сила. Предупреждение за всеки, който дръзне да прояви интерес към тайните на „Арадия Минор“.

Очите му се забиха в нейните, гласът му натежа от гняв.

— И до ден-днешен се гневя на Бога, проклинам го и го моля да ме довърши. Защото животът, който водя от десетилетия насам, е далеч по-жесток от смъртта!

Беше ужасно. Гласът на безръкия старец, натежалите му от гняв очи, безпомощното му състояние. Заедно с писмото на баща й това беше предостатъчна причина тя да прекрати пътуванията си и да забрави за тайнствените ритуали. Но тя не го стори. Напротив, запомни всичко до последната подробност и то остана в съзнанието й завинаги.

И я доведе тук — в манастирската стая с дебели стени, където пред очите й отново се появи измъченото лице на Гела, в ушите й отново прозвуча мрачното му предупреждение: Настоявам всичко, което чухте от мен, да си остане между тези стени!

Някакъв шум в дъното на помещението я накара да вдигне глава, образът на сакатия старец се стопи. Лучана и преподобният Бек излязоха от вратата зад писалището и се насочиха към нея. Зад тях се появи фигурата на още един човек, който бавно ги последва.

— Добре дошли, Деми, радвам се, че сте тук — топло я приветства той.

Нямаше как да го сбърка с някой друг. Издаваха го бялата коса и необичайно дългите костеливи пръсти.

Мериман Фокс.