Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (98)

98

По същото време, 3:11 следобед

Хап Даниълс следеше с присвити очи хеликоптера, който изскочи иззад скалистия връх, направи кръг и се насочи за кацане към площадката на манастира. Никой от любопитните зяпачи наоколо не знаеше, че площадката за хеликоптери, предназначена за спешни случаи и ВИП гости, вече беше предоставена за целите на секретната операция на ЦРУ.

След инцидента с нахалния мотоциклетист Хап изгуби почти двайсет минути, преди да открие място за паркиране близо до площадката. Беше убеден, че ако операцията се ръководи от хората, от които беше избягал президентът, те вече разполагат с информация за точното му местонахождение. Нямаше как да знае колко души ще участват в нея, но по всяка вероятност щяха да са минимум четирима агенти, плюс пилота, а може би и помощника му. Резервният екип със сигурност кръжеше наблизо във втори хеликоптер и чакаше сигнал. Нямаше значение дали някой от тези хора знаеше истинската причина за операцията, кой и защо бе заповядал нейното провеждане. При всички случаи те бяха отлично обучени оперативни агенти, чиято основна задача бе да осигурят сигурността на най-висшия представител на изпълнителната власт, извеждайки го бързо и незабелязано от района. После щяха да го качат на борда на реактивния самолет на ЦРУ, който чакаше на някое частно летище в околностите на Барселона, и да го отведат на място, което нямаше да знаят дори най-висшите ръководители на Сикрет Сървис. Изобщо не му се искаше да мисли за онова, което щеше да се случи по-нататък.

При това положение задачата на Хап беше проста и ясна: да попречи на тези хора да качат президента на хеликоптера — тоест да стигне до него преди тях. Но сигурността на президента беше над всичко и всеки, който се опиташе да я застраши, щеше да бъде застрелян на място, без никакво колебание. Включително Хап Даниълс, началникът на личната му охрана.

Но ако тези хора не бяха от ЦРУ, а някакво специално подразделение на централата или дори отряд за специални операции под прякото командване на вицепрезидента, тази задача беше на ръба на самоубийството.

При всички случаи неговият план беше максимално прост: да ги изчака да се приземят, да ги проследи, а след това да се скрие и да чака. Работата му трябваше да започне, когато откриеха президента и тръгнеха към хеликоптера. Придвижването му с паркираното наблизо ауди трябваше да бъде максимално бързо и решително. При други обстоятелства щеше да се задейства специален протокол: той щеше да се свърже с някой от добре познатите му оперативни ръководители в ЦРУ и да поиска името на ЧК (човека за контакт), който ръководи акцията. После щеше да го извика, да размаха картата на Сикрет Сървис и да обяви, че поема обекта в качеството си на негова лична охрана.

Но сега не можеше да става въпрос за „други обстоятелства“. Той беше последният човек на този свят, който стоеше между президента и неговата неминуема гибел. Разполагаше с един-единствен ход, който трябваше да направи в последната секунда — да изскочи с вдигната над главата служебна карта и да изкрещи, че мисията е под заплаха и агентите трябва незабавно да му предадат обекта. След това да качи президента в наетото ауди, надявайки се на бърза съобразителност от негова страна. Всичко опираше до изненадата, избора на времето, точното изпълнение и късмета. Място за грешки нямаше.

Мислите му бяха прекъснати от внезапното жужене на мобилния телефон. Хап го измъкна от колана си и погледна дисплея. Беше Бил Стрейт. Това означаваше, че хеликоптерът на Сикрет Сървис в Барселона се готви да излети и помощникът му се пита къде ли се е дянал.

После си спомни информацията на Стрейт при предишния им разговор — че машината на ЦРУ ще кацне в манастира в 15:15, докато хеликоптерът на Сикрет Сървис няма да излети от Барселона преди 15:20. Тогава това не му направи впечатление, но сега се запита защо се получава подобно закъснение. Дали някои хора искаха да са сигурни, че машината на ЦРУ ще стигне до „Монсерат“ преди тази на Сикрет Сървис? И кои бяха те? Хора от посолството в Мадрид или самият Бил Стрейт?

— Слушам, Бил — натисна бутона той.

— Къде си, по дяволите?

— Защо се забави излитането на нашия хеликоптер?

— Заради зареждане. Кацнаха току-що и аз им заповядах да се подготвят за полет. Защо питаш?

— Ти им заповяда, а не началникът на кабинета, така ли?

— Точно така, Хап. Къде си, за бога? Ние сме готови да излетим!

— Излитайте без мен.

— Какво?!

— Нали чу. Аз съм ангажиран с друга задача. Ще ти се обадя по-късно. А сега излитайте. Това е заповед!

Изключи телефона и изпусна въздуха от гърдите си.

— По дяволите!

Нямаше как да разбере дали зареждането в последния момент бе резултат от недоглеждане и лошо планиране или от нещо друго. Въпросът беше дали можеше да се довери на своя заместник, или и той работеше за другата страна.

3:15 следобед

Хеликоптерът докосна площадката сред буря от прах и сухи листа, с гръмотевичен грохот. Вратата се отвори и на бетона скочиха четирима мъже с костюми и слънчеви очила. Приведени под вихрушката на все още въртящото се витло, те затичаха към базиликата.

— Започва се — каза на себе си Хап. — Ето, започва се.