Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (144)

144

7:00 сутринта

Доктор Джеймс Маршъл наблюдаваше разпита на Мигел, провеждан в дъното на палатката на командния пункт от капитан Диас и един от агентите на Бил Стрейт, който говореше испански. Въпросите бяха задавани на испански и превеждани на английски, отговорите вървяха по обратния ред. Оковани с белезници и очевидно притеснени, Хектор и Амадо седяха на сгъваеми столове в непосредствена близост до Мигел. Целта на разпитващите беше ясна: ако шофьорът не се пречупи, те ще притиснат момчетата.

Маршъл се завъртя на токове и пристъпи към Бил Стрейт.

— Тоя не казва нищо! — недоволно изръмжа той.

— О, ще каже — успокоително промърмори Стрейт. — Ако не той, някое от момчетата ще пропее. Но на ваше място не бих разчитал на бързи и доброволни признания.

Маршъл беше уморен, ядосан и притеснен. Но най-много го тревожеше нетърпението, което го обземаше все по-силно. Караше го да се чувства като Джейк Лоу.

— Разполагаме с две местни хлапета и един шофьор на лимузина, който говори с австралийски акцент! — мрачно каза той. — Не разполагаме с човека, който прилича на Хап и може би наистина е той, нито с Никълъс Мартин, да не говорим за президента. От друга страна, разполагаме с всевъзможни технически средства, стотици хора и летателна техника, които цяла нощ обикалят из района. Вече се съмна, но от бегълците няма никаква следа. Въпросът ми е защо.

— Вероятно защото все още са някъде из онези тунели — отвърна Стрейт. — Или изобщо не са там.

— Какво означава това, по дяволите?

Стрейт се обърна и пристъпи към голямата карта на стената.

— Ние ги търсим тук — рече той и описа широка окръжност върху планинските масиви. — Но ето тук — ръката му се насочи надясно — се намира курортът Арагон, където президентът трябваше да произнесе реч днес сутринта.

— Мислиш, че се е насочил натам? — стреснато го погледна Маршъл.

— Не знам. Но знам, че до този момент не сме го открили в планината. Знам също, че на даден етап е бил в мината и ако е успял да се измъкне — със или без помощта на Хап… — Агентът се поколеба за миг, после продължи: — Няма как да прочета мислите му, но според мен курортът е възможна цел от гледната точка на президента. Там са се събрали известни и важни хора, част от които той познава лично. Нямам представа как би могъл да се добере дотам, просто разсъждавам на глас…

Маршъл рязко се обърна и направи знак на капитан Диас.

— Възможно ли е президентът да се измъкне от планините и да стигне до Арагон? — попита я той.

— Избягвайки спътниковото проследяване?

— Може би е използвал спасително одеяло като това, което носеше Мигел? Може би тъмните петна в потока са били именно президентът, Хап Даниълс, Мартин и шофьорът?

— Значи допускате, че са изминали разстоянието до Арагон пеша, направо през планината, в студената дъждовна нощ?

— Да.

— Не мисля, че е станало нещо подобно — усмихна се капитан Диас и поклати глава.

— Попитах ви възможно ли е? — хладно я изгледа Маршъл.

— Да, предполагам, че е възможно — кимна тя след кратък размисъл. — Но при условие че е луд или че знае как да стигне.