Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (174)

Първа част

Манчестър, Англия. Имение „Банфийлд“, Халифакс Роуд, понеделник, 12 юни, 8:40 сутринта

Изминаха два месеца от деня, в който Мартин стисна ръката на Хап и напусна Освиенцим. Опасенията му, че е изгубил работата си във „Фицсимънс и Джъстис“, се оказаха неоснователни. В нощта на завръщането си откри, че на телефонния му секретар са записани половин дузина спешни съобщения от фирмата. Четири от тях бяха лично от управителя Иън Граф, който настояваше да го чуе в момента, в който се появи. Останалите бяха от Робърт Фицсимънс и Хоръс Джъстис. Първият Мартин познаваше добре, защото почти всеки ден го срещаше на работното си място, за разлика от 87-годишния основател на компанията Джъстис, който отдавна се беше оттеглил в имението си в Южна Франция. Изненадващото беше, че и тримата му пожелаваха здраве и очакваха да го видят на работното му място още на следващата сутрин.

Каква ли беше причината?

Очевидно президентът Харис им се беше обадил лично от борда на Еър Форс-1, за да подчертае изключителната помощ на Мартин през последните дни, и беше изразил надежда, че отсъствието му няма да се отрази на бъдещата му кариера в компанията. И наистина не се беше отразило. Веднага след завръщането си Никълъс възобнови работата си по проекта „Банфийлд“. Една доста трудна задача, с решително повече капани и минни полета, отколкото приключенията му в компанията на президента. Непрекъснатите спорове между мистър и мисис Банфийлд водеха до безкрайна серия от промени. Въпреки това Мартин ентусиазирано се включи в общите усилия.

Днес, два месеца по-късно, нещата най-сетне започнаха да придобиват окончателен вид. Теренът беше подравнен, напоителната система вече работеше, започна и засаждането на растенията. В имението се възцари спокойствие. В общи линии то се дължеше на напредналата бременност на мисис Банфийлд, която очакваше близнаци и насочи усилията си към подреждането на къщата. А също така и на мистър Банфийлд, който през по-голямата част от времето отсъстваше от дома, за да изкарва пари като професионална футболна звезда. А когато беше тук, предпочиташе да прави компания на жена си. Мартин получи възможност да контролира довършителните работи на спокойствие, а и да следи начина, по който светът реагира на последната реч на президента.

Харис се оказа прав в предположението си, че реакцията ще бъде гневна и бурна.

Съединените щати и особено Вашингтон продължаваха да бъдат в центъра на истински медиен ураган. Политическата тема доминираше във всички телевизионни и радиопредавания и заемаше първите страници на вестници и списания. В интернет се появиха множество блогове, в които се твърдеше, че президентът се е побъркал и трябва да бъде лекуван, а най-добре да бъде директно отстранен от властта.

Теоретиците на конспирацията самодоволно вдигаха пръст с дежурната си реплика: „Нали ви предупредих?“, а всички издания единодушно задаваха въпроса: Какво представлява тайнствената организация и кой членува в нея. И още: за каква религия говори президентът, кой е изгорен на клада, по какъв начин са въвлечени във всичко това членовете на авторитетния институт „Нов свят“, каква е връзката им с обвиненията на президента, съществуват ли доказателства за тях?

Нещата не стояха по-различно в Близкия изток и мюсюлманските страни. Техните правителства настояваха за подробности относно планирания геноцид — къде и кога е трябвало да бъде извършен, какъв е бил очакваният брой на жертвите. Кой се е готвел да окупира техните територии, какво е щяло да последва? С каква цел е било планирано всичко? Какво са искали да спечелят членовете на тайната организация? Елиминиран ли е рискът?

И накрая — това не е ли поредният арогантен ход на американския президент, целящ да всее смут в мюсюлманските страни и да предотврати бъдещи терористични нападения срещу Щатите, Европа и Тихоокеанския регион?

Без отговор на тези въпроси ислямисткият свят реагира бързо. Близкият изток се разтърси от масови и бурни антиамерикански и антиевропейски демонстрации. Подтиквани от съмнителни „духовни водачи“, млади и предимно бедни мюсюлмани излязоха по улиците на Франция и започнаха да палят коли и да трошат витрини. Подобни демонстрации, но с по-малко насилие се проведоха в Англия, Холандия, Германия, Италия и Испания. Общото събрание на ООН беше засипано от искания за допълнителни разяснения. Които по разбираеми причини не можеха да бъдат дадени, тъй като никой не разполагаше с подробности за генералния план на Фокс.

Разпитите на заговорниците също не дадоха резултат. Вицепрезидентът Хамилтън Роджърс и останалите арестувани категорично отрекоха всичко и обявиха, че са невинни. Подведени под отговорност веднага след като бяха върнати в Щатите, те бяха затворени във военновъздушната база „Андрюс“.

Разпитите на делегатите на годишната конференция на института „Нов свят“ в Арагон също не дадоха резултат. Повечето от тях бяха арестувани на различни места по света и обвинени в членуване в терористична организация, но никой не се призна за виновен.

Все още нямаше официално становище на Програмата за разследване на електронни престъпления към Сикрет Сървис, на чиито специалисти беше поверено изследването на твърдите дискове, които Хап и президентът бяха свалили от главния компютър в Арагон. Естествено, тяхната работа вървеше бавно, защото действаха с изключително внимание. Не само заради възстановяването на съдържанието им, но и поради факта, че оттам можеха да изскочат конкретни доказателства за съда.

Световните разузнавателни централи продължаваха тясното си сътрудничество при събирането на информацията, която трябваше да докаже по неоспорим начин наличието на заговор. Вниманието им беше насочено главно към политическите партии в Германия и Франция. Не можеха да се забравят думите на Джейк Лоу в Мадрид: „Нашите хора все още не са по местата си, но скоро ще бъдат. Имаме уверението на нашите приятели там, а те заемат отговорни позиции“.

— Какви приятели? — беше попитал президентът. — За кого говориш?

В момента по света се издирваха именно тези „приятели“. В Германия те бяха предимно членове на малката политическа партия „Демократичен алианс“, в чиито редици се оказа и инженер Клаус Мелцер. Ръководството и членската й маса бяха поставени под наблюдение, което включваше подслушване на телефонни разговори и следене на електронна поща, банкови сметки и пътувания. Така се стигна и до братската й организация във Франция — партията „Новите свободни французи“, със седалище в Лион и филиали от Кале на север до Марсилия на юг.

Все още горяха пожарите, предизвикани от експлозията в старата църква и километричните подземни тунели, един от които свързваше Арагон с храма в планината.

По мнението на властите и специалистите по минно дело те щяха да продължат през следващите седмици и месеци, а изследването на подземните галерии можеше да започне едва след като огънят угаснеше и въздухът в тях изстинеше. Самата експлозия — също като онази преди нея, която беше разтърсила „Монсерат“ — беше предизвикана от натрупвания с десетилетия метан в запечатаните галерии. Това мнение предизвика недоверие и съмнения. Всички се питаха как бе възможно подобно мащабно унищожение да бъде планирано от един човек.

Но доказателства все пак имаше. Те се съдържаха в подробните показания на президента и Никълъс Мартин, които бяха видели с очите си както тайните лаборатории, така и останалите подземни съоръжения. Същото се отнасяше и за Деми Пикар, Хап Даниълс, Мигел Балиус, Хосе, Хектор и Амадо.

Показанията на специален агент Бил Стрейт, пилота от американските ВВС майор Джордж Хърман Удс, медицинските екипи и екипажите на хеликоптерите потвърдиха самоубийството на съветника по националната сигурност д-р Джеймс Маршъл, което официално беше обявено за „трагичен инцидент“. Смъртта на политическия съветник Джейк Лоу беше представена като „вероятно самоубийство“, особено след тайния разпит на капитана от испанските специални части Белинда Диас и допълнителните сведения на агент Стрейт относно начина, по който д-р Маршъл беше съобщил за инцидента.

Същевременно адвокатите на вицепрезидента, държавния секретар, министъра на отбраната и другите обвиняеми вече правеха сондажи за промяна на обвинението от държавна измяна в „заплаха за сигурността на президента“.

Всичко това подхранваше надеждите на Харис, че истината, която изрече от трибуната в Освиенцим, не е политическо самоубийство — както твърдяха повечето медии по света — а правилната стъпка на човек, който вярва, че е настъпил моментът политиците да бъдат напълно откровени пред своите избиратели.

Взел всички мерки да се държи настрана от шумотевицата и репортерските камери, Мартин продължи работата си по проекта „Банфийлд“, без да престава да следи и международните новини.

В петък, 21 май, Робърт Фицсимънс го извика в кабинета си, за да му съобщи, че трябва да замине за Лондон, за да се срещне с един особено важен клиент на фирмата — известния хирург Норбърт Холмгрен.

Докторът живееше в непосредствена близост до Хайд Парк, но притежаваше голямо имение в околностите на Манчестър и бе решил да направи значителни подобрения на терена.

Когато Мартин пристигна на адреса, се оказа, че д-р Холмгрен не си е у дома, но въпреки това го поканиха да влезе. Във всекидневната го очакваха Хап Даниълс и президентът Харис, който беше пристигнал на неофициално посещение в Англия за частни разговори с министър-председателя Джак Рандолф. Реакцията на Мартин беше широка усмивка и мечешка прегръдка със старите приятели. После в главата му звънна предупредителна камбанка и той рязко се отдръпна.

— А сега какво?

Оказа се, че президентът иска да сподели с него свръхсекретна информация.

Ставаше въпрос за „Арадия Минор“ — древното тайно общество, за което Деми Пикар беше разказала на агентите на ФБР, които я бяха разпитвали в Париж. При издирването на изчезналата си майка тя бе попаднала на Джакомо Гела, който й беше разказал за обществото на жените вещици, наричано „Арадия“. Именно те бяха избрали за свой символ кръста със заоблени върхове на Алдебаран.

В рамките на тази общност бе съществувал и още един, свръхтаен орден, приел името „Арадия Минор“. Името му било изписвано само с началните букви А и М, но в остроумно измислена комбинация от иврит и гръцки, превръщайки я в загадъчен символ, на който малцина обръщали внимание. Именно от „Арадия Минор“ бяха набирали „вещиците“, които трябвало да бъдат изгорени на клада.

След това двамата разказаха на Мартин за преживелиците на Деми, която била принудена да наблюдава изгарянето на майка си на видеозапис. Младата жена беше разказала с подробности за пътуването си с вагонетка през изоставената мина до църквата на хълма, за преминаването си през празните лаборатории и изоставените спални помещения, а накрая и за огромната пещ на крематориума.

— Значи така Фокс се е освобождавал от труповете — каза Мартин и усети как космите на тила му настръхват.

— Да — кимна президентът и се обърна към Хап, който отваряше капака на лаптопа. — Виж това.

Мартин се взря в екрана. На него имаше няколко фотоса, направени в едно от високите здания на площада в „Монсерат“, точно срещу църквата. На тях се виждаше Фокс, който явно беше използвал самоснимачка. Беше изправен в някакъв кабинет, край него се виждаха малък телескоп и видеокасетофон. После се появиха други снимки, направени сякаш през същия телескоп, който се намираше в стаята. На тях бяха запечатани в едър план лицата на различни туристи на площада.

— По този начин е подбирал „пациентите“ си — поясни президентът. — Представители на „обикновеното население“, които е търсел. Снимки на бележки, написани с личния му почерк, показват, че ги е препращал на монасите, а те от своя страна са прибирали хората от площада. Не директно, разбира се, а след като са ги проследявали до удобно място.

— Този мръсник е помислил за всичко! — гневно изръмжа Мартин, после вдигна глава и попита: — Разбра ли се нещо за плановете му в Близкия изток или за експериментите му?

— Все още не.

— А Бек и Лучана?

— Изчезнаха без следа. Или са избягали, или са загинали при взрива в църквата. Все още са в списъка на издирваните лица.

— И толкова, така ли? Разчитаме само на записите в твърдите дискове и на разследването?

— Горе-долу — кимна Хап.

— Какво означава това?

— Означава, че има и още нещо — отвърна президентът. — Между личните вещи на моя приятел и съветник Джейк Лоу беше открит един малък списък… — Той замълча, обзет от видимо вълнение.

— Какво има в него?

— Ти знаеш, че съпругата ми беше еврейка.

— Знам.

— Знаеш, че почина от тумор в мозъка само няколко седмици преди президентските избори.

— Да.

— Те се нуждаеха от еврейските гласове, но не и от еврейка в Белия дом. Бяха на мнение, че смъртта й по време на предизборната кампания ще изиграе огромна роля, предизвиквайки симпатиите не само на евреите, но и на всички хора.

Мартин усети как космите на тила му отново настръхват.

— Искаш да кажеш, че Фокс е отнел живота й, използвайки някаква симулация на мозъчен тумор?

— Да — с мъка промълви президентът и примигна няколко пъти, за да прогони напиращите сълзи. — По всичко личи, че ние двамата с теб изгубихме скъпи хора по един и същ начин.

Мартин пристъпи към него и го прегърна. Дълго време останаха неподвижни, без да казват нищо.

— Трябва да тръгваме, господин президент — обади се Хап.

— Знам, знам — бавно кимна Харис.

Вдигна глава към лицето на приятеля си, по устните му пробяга усмивка.

— Когато всичко това отмине, ще ми дойдеш на гости в ранчото в Калифорния. Там ще си направим барбекю. Ще пием бира. Ще присъстват и всички, които ни помогнаха да оцелеем: Хап, Деми, Мигел и момчетата.

— Значи Хап ти е казал, а? — ухили се Мартин.

— Започнах да му говоря, но той ме изпревари — обади се Хап.

— Желая ти късмет, господин президент — протегна ръка Мартин.

Харис я пое, прегърна го за последен път и се отдръпна.

— Късмет и на теб, братовчеде — прошепна той. — Бог да те благослови.

След това се обърна и излезе. Хап се ръкува с Мартин и кимна. Така се държат мъжете, преживели заедно тежки битки на фронта. После се усмихна, намигна му и последва президента.