Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (57)

57

Хотел „Риволи Жарден“, по същото време, 3:07 сутринта

— Това ли е сеньор Мартин? — попита детектив Хулиана Ортега и тикна вестника под носа на младия и слаб като клечка нощен администратор.

Младежът разгледа снимката, след което вдигна очи към двамата мъже на крачка зад жената, които внимателно го наблюдаваха — детективите Алфонсо Леон и Санцо Тарега.

Навън чакаха още десет цивилни агенти, по двама в кола. Първата двойка наблюдаваше двата входа на хотела, които се намираха на нивото на улицата, втората чакаше отзад, на няколко метра от служебния вход. Четирима бяха заели позиция на покрива на отсрещната сграда. Двама наблюдаваха района с прибори за нощно виждане, а другите двама бяха снайперисти, въоръжени с пушки „Барет“ 50-и калибър, оборудвани с инфрачервени телескопични мерници. Първата двойка държеше под око улицата, а втората — прозореца на стая 408.

В операцията участваха тринайсет души — всичките снабдени със служебни карти на Гуардиа Урбана, полицията на Барселона. На практика обаче нито един от тях не беше полицейски служител. Шестимата в колите бяха специални агенти на Отряда за специални операции — елитното бойно формирование за борба с тероризма, а останалите, включително детективите Ортега, Леон и Тарега, бяха хора на Келнър — тоест агенти на ЦРУ, работещи със специалното разрешение на полицията и испанското разузнаване.

— Попитах това ли е сеньор Мартин! — отново притисна администратора детектив Ортега, опитвайки да не обръща внимание на кубинския джаз, който долиташе от клуб „Джамбъри“ в противоположния край на салона.

— Да — кимна младежът, местейки нервен поглед от лицето на жената пред себе си към детективите зад гърба й.

— С него има още един човек! — отсече с нетърпящ възражение глас Ортега.

Администраторът объркано кимна. Явно нямаше никаква представа за какво става въпрос.

— В момента са в стаята на сеньор Мартин, нали? — намеси се детектив Тарега.

— Мисля, че да — нервно отвърна младежът. — Но не мога да се закълна в това, защото бях много зает. Не съм ги виждал да излизат, защото би трябвало да минат покрай рецепцията. Управителят ме накара да работя две смени и цяла нощ не съм мърдал оттук.

— Кой е другият човек? — притисна го Ортега. — Как му е името?

— Не знам. Каза, че е чичо на сеньор Мартин, и аз го пуснах в стаята му.

— Как изглежда?

— Ами като чичо — нервно се усмихна младежът.

— Отговорете на въпроса, моля! — строго рече Ортега. — Как изглежда този човек?

— Стар. Всъщност не много стар. Почти плешив, с очила.

— Плешив?

— Да, почти плешив.

Детектив Тарега стрелна с очи детектив Леон и кимна към асансьора, после отново се обърна към администратора.

— Дайте ни ключ за стаята на сеньор Мартин!

— Аз… Хотелът не разрешава… — Решил да забрави протестите си, младежът изведнъж млъкна, извади една празна електронна карта, програмира я на компютъра пред себе си и я подаде на Тарега.

Тарега се извърна към Хулиана Ортега.

— Качваме се, а ти покривай фоайето!

3:12 сутринта

Асансьорът спря на четвъртия етаж. Секунди по-късно детективите заеха позиция в края на коридора, от който се виждаше вратата на стая 408.

Не беше нужно да питат администратора в коя стая е отседнал Мартин, тъй като преди началото на акцията бяха успели да влязат в електронната система за резервации. Пак оттам научиха, че не са провеждани разговори по външната линия и не е поръчвано нищо. Всички данни сочеха, че Никълъс Мартин и неговият оплешивяващ „гост“ все още бяха в стаята.