Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (159)

159

9:16 сутринта

Мартин и Хосе безшумно се промъкнаха през вратата. На седем-осем метра пред тях се виждаше задимената сцена. Прецизно оформените огнени стени обхващаха Деми вдясно на подиума и Кристина вляво. За щастие и двете все още бяха на безопасно разстояние от пламъците.

По всичко личеше, че всеки момент щеше да лумне нов огън, този път директно под краката на младите жени. В мига, в който потечеше газът от дюзите, пламъците щяха да започнат пъкленото си дело сред ужасените им писъци. Беше ясно, че дяволското кабаре на ордена беше конструирано по начин, който предлагаше максимално покачване на напрежението преди началото на истинското убийство. Благодарение на този стремеж жертвите все още бяха живи.

— Напред! — прошепна Мартин и тръгна към тъмния олтар. Оттам смътно се виждаха лицата на хората, заели първите редове. Залата беше полутъмна. Осветлението идваше от три прозорчета с матирани стъкла, разположени високо под купола. Десетина аварийни лампи осветяваха пространството около изходите. Всичко останало тънеше в мрак.

Мартин хвана ръката на Хосе и му направи знак да излезе на сцената отдясно, да пристъпи към центъра и едва тогава да включи фенерчето, за да влезе в ролята на заблуден работник от поддръжката.

9:17 сутринта

— Какво стана? — попита Лучана, открила с доста усилия преподобния Бек, който разговаряше с трима монаси в подножието на сцената.

— Все още не знаем — кратко отвърна той. — Открихме двата главни прекъсвача отзад, но те са изправни. — Главата му рязко се завъртя към един от монасите. — Сложи охрана на изходите. Никой да не влиза или излиза! Изпрати шест човека около вицепрезидента. Надявам се, че скоро ще разберем за какво става въпрос.

9:18 сутринта

— Къде и какво точно? — попита капитан Диас високия къдрокос мъж, облечен в бяла тениска и бели панталони. Намираха се в центъра на пералнята, на няколко крачки от тях чакаха Бил Стрейт, д-р Джеймс Маршъл и трима униформени полицаи.

— Липсват четири градинарски униформи — забързано отговори шефът на пералнята. — Проверяваме ги всяка сутрин, а също и вечер след работа. Аз дойдох едва преди десетина минути, защото днес е неделя, а целият район е отцепен.

— Липсват четири градинарски униформи — каза на английски Диас, обръщайки се към американците. — Изчезнали са малко след девет.

По същото време

Хап яростно изруга, защото отвертката отскочи от последния винт на панела. Вече би трябвало да са навън и да изпращат съобщение на Уди. Но вместо това продължаваха да се бавят в бункера на Фокс, опитвайки се да свалят капаците на двойния компютър и да се доберат до твърдия диск, с който по думите на президента най-вероятно беше записана „жизненоважна информация“. Харис категорично отказа да напусне храма без него въпреки протестите на Хап и безмилостно отлитащото време. Шефът на охраната беше принуден да се подчини и отдели на компютъра скъпоценните минути, които бяха нужни на Мартин за освобождаването на жените.

Проникването в бункера се оказа по-лесната част от работата. След два изстрела с пистолета, които оставиха едва забележими следи по дебелата стомана, Хап се принуди да прибегне до апарата на Фокс, който наподобяваше блекбъри.

Мартин беше прав, като каза, че той „би трябвало да има повече познания за такива уреди“. Преди да стане част от личната охрана на президента, Хап бе работил като експерт в отдела по електронни престъпления на филиала на Сикрет Сървис в Маями. Един бърз оглед на уреда му беше достатъчен, за да разбере, че държи в ръка по-скоро портативен компютър, отколкото обикновено средство за мобилна комуникация. Във вътрешността му по всяка вероятност се криеше супер процесор от изкуствени диаманти, който не излъчва топлина, но е в състояние да осъществява светкавични компютърни операции. Навремето беше виждал само прототипи на такива уреди, но този в ръцете му изглеждаше доста по-усъвършенстван. И се оказа прав. Трябваха му само седем опита, за да открие кода и да отвори вратата на бункера.

— Най-после, да те вземат мътните! — изпъшка с облекчение той, захвърли последния винт и свали капака. Пред очите му се разкри лабиринт от изключително сложни платки и компоненти. Бързо откри твърдите дискове, които се оказаха два, но нещо в цялата работа го правеше подозрителен.

— Господин президент, тези дискове със сигурност имат някакъв код за достъп. Ако ги измъкна просто ей така, информацията в тях най-вероятно ще се изтрие. Но времето ни изтича, затова решавайте: или ги вадя директно, или ги зарязваме и изчезваме!

— Извади ги, Хап — отвърна с твърд глас президентът. — Веднага ги извади!