Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (85)

85

12:10 следобед

Мигел Балиус паркира лимузината под дърветата между железопътната спирка и малкия терминал на въжената линия, откъдето жълто-зелените кабини започваха пътя си към скалистия връх с височина от почти седемстотин метра. После поведе натам новите си „братовчеди“, като преди това изпълни молбата на Мартин да заключи в багажника пътната му чанта, в която останаха лаптопът, касетофонът и малко лични вещи. Президентът Харис отново беше свалил перуката. Очилата без диоптри пак кацнаха на носа му, а на главата му се поклащаше шапката с широка периферия, която беше взел назаем от Деми. Мигел спря под клоните на вековно дърво и ги остави да продължат сами. Двамата закрачиха на разстояние един от друг, като непознати туристи, току-що слезли от влака.

Мартин пръв си купи билет — отиване и връщане, валиден за целия ден. Минута по-късно същото стори и Харис, който излезе на платформата и се приближи към групичката туристи, които вече чакаха там. Кабината скоро се появи. Вратите се отвориха и пропуснаха десетина човека. Униформен служител подкани пътниците да заемат местата си, затвори след тях и кабината бавно пое нагоре. Мартин и президентът стояха далеч един от друг и дори не се поглеждаха. Контактите помежду им бяха излишни, тъй като всичко беше уточнено до най-малки подробности на брега на потока, където Мигел стана „член на семейството“ с желание, ентусиазъм и респект.

— Ресторантът е част от хотел „Абат Киснерос“. Служебният вход се намира в дъното на коридора, който води към тоалетните. От него започва стръмна пътека нагоре. — С помощта на остър камък Мигел бе начертал груба схема на манастирския комплекс, която трябваше да онагледи обясненията му. — Оттук докарват продуктите, а пътеката продължава нагоре, прави остър завой и изчезва зад дърветата. На трийсетина метра по-нататък са развалините на параклиса, за който ви споменах. — Едър знак X маркира мястото на развалините. — Те са толкова силно обраснали със зеленина, че трудно се забелязват от пътеката. Ще ви свършат добра работа.

— Много добре — кимна Мартин и се извърна към президента. — Ако Деми ни е казала истината, тя, Бек и Лучана ще бъдат в манастира преди нас. Можем да очакваме, че първата им работа ще бъде да ме потърсят и да ме заведат при Фокс. Разбира се, само ако Деми не им е казала за вас. Ако го е сторила, те ще проявят интерес и към вас, а това променя цялата ситуация.

— Нищо не променя! — твърдо отвърна Харис. — Ако Фокс е там, ние сме длъжни да измъкнем от него всичко, което знае! В случай че вече е алармирал моите „приятели“, ще действаме според обстоятелствата. Нямаме друг избор.

— Добре — отстъпи Мартин. — Но все пак сме длъжни да ги затрудним, нали? Ще се качим на лифта поотделно, всеки сам ще си купи билет. Като туристи, които не се познават. Кабината вероятно ще бъде препълнена с хора. В случай че някой все пак ви познае и вдигне шум, аз ще остана встрани от вниманието и ще мога да се срещна с Фокс. — На устата му се появи крива усмивка. — А вие ще платите цената на политическата си популярност. Но ако нищо не се случи, ние пак ще се държим като непознати. — Очите му се извъртяха към Мигел. — Къде е логичното място да бъда открит, след като стигна до манастира?

— Площадчето пред базиликата.

— Ясно — кимна Мартин и се обърна към Харис. — По всяка вероятност контактът ще бъде осъществен от Бек. Ако Деми им е казала за вас, той ще очаква да ни види и двамата. Когато това не стане, вероятно ще бъде разочарован и ще започне да се пита дали Деми му е казала истината. Може би ще спомене за нея, може би не. Но при всички случаи ще поведе някакъв разговор, за да стигне до Фокс. В даден момент ще ми съобщи, че той е там, и ще предложи да се срещнем, за да изгладим недоразуменията, породили се в Малта. Няма как да знаем докъде ще се стигне, но те със сигурност ще опитат да държат нещата в свои ръце. А не бива да го допускаме. Ще отговоря, че ако добрият чичо доктор желае да разговаря с мен, това трябва да стане на публично място. Ще предложа ресторанта. За обяд, питие или каквото и да било. Междувременно…

— Аз вече ще съм влязъл там и ще съм проверил задния изход и пътеката, която ни описа Мигел — прекъсна го президентът и на свой ред се усмихна. Познаваха се по-малко от двайсет и четири часа, но вече допълваха изреченията и мислите си. — Ако имам късмет, ще успея да открия разрушения параклис, а след това ще се върна и ще седна на някоя маса близо до изхода. Ще си поръчам питие и ще отворя вестника.

— Браво, братовчеде, вие сте добър ученик — похвали го Мартин и се извърна към Мигел. — След като приключим, ще трябва да се изнесем с максимална бързина. Но лифтът е бавен, а вероятно ще се наложи и да го чакаме. Ти трябва да ни вземеш директно горе, от самия манастир. Но лимузината е проблем. Вероятно полицията вече разполага с нейното описание.

— Ще ви взема с друга кола, братовчеде Харолд.

— Какво?

— Вече споменах, че често ходя в тази посока — усмихна се Мигел. — Имам приятели, които работят там, наблизо живеят и мои роднини. При всички случаи ще измисля нещо. — Грабна камъка и клекна над грубата скица, която беше начертал на пръстения под. — Вие ще излезете оттук, а аз ще ви чакам тук… — На пода се появиха два големи хикса. — Имате ли въпроси?

— Не. Благодаря, братовчеде — усмихна се президентът.

— На вашите услуги, сър — светна лицето на Мигел. Вероятно именно в този момент си даде сметка, че е станал доживотен член на малък, но изключително престижен „клуб“.

Очите на Мартин обходиха кабината, която бързо се изкачваше към горния терминал. Нахлупил широкополата шапка на Деми, президентът стоеше в далечния ъгъл и гледаше през прозореца. Просто един ексцентричен турист. Долният терминал постепенно се превърна в малка точка, почти незабележима сред гъстата зеленина.