Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (76)

76

Мадрид, 10:15 сутринта

Питър Фадън слезе от автобуса след две спирки, измина няколко пресечки пеша и хлътна в някакво кафене. Бързо влезе в тоалетната. На излизане хвърли поглед към служебните помещения и със задоволство установи, че кухнята има изход към задната уличка. Настани се на една свободна маса в ъгъла и си поръча кафе. От това място можеше да вижда входа на заведението.

Разполагаше с портфейла и паспорта си, с блекбъри и — поне засега, с живота и свободата си. Всичко друго — най-вече куфарът и лаптопът, останаха в таксито и по всяка вероятност вече бяха в ръцете на преследвачите му. Най-много се тревожеше за лаптопа, защото в него бяха всичките му записки: интервютата с хотелския персонал, сведенията за Мериман Фокс и Лорейн Стивънсън, информацията за вашингтонската клиника, в която бяха закарали Каролайн Парсънс, преди да я прехвърлят в Университетската болница, подозренията му относно полицейските действия в Барселона и съдбата на президента.

Но въпросът беше какво да прави оттук нататък.

В момента изпитваше силно желание да влезе във връзка с редактора си в „Уошингтън Поуст“, но си даваше сметка, че е невъзможно. Преследвачите му знаеха къде се намира, защото бяха подслушвали мобилния телефон на Мартин. Това означаваше, че са чули разговора им, а най-вероятно и са го записали. За съжаление те разполагаха и с номера на неговото блекбъри. Което обясняваше начина, по който го бяха открили в хотела, а също така и изтеглянето на първото такси пред входа. Явно шофьорът на таксито, което го качи, беше техен човек. Изпълнявайки заповедите им, той беше отбил в страничната уличка и го беше зарязал.

Тези хора без съмнение го държаха под наблюдение. Можеха да го засекат в момента, в който реши да използва устройството. В телефонния указател бяха номерата и имейл адресите на всички, с които поддържаше служебни или лични контакти — не само във Вашингтон, но и в представителствата на „Поуст“ по света. Имайки предвид темите, които беше засегнал в разговора с Мартин — президента, подкомисията на Майк Парсънс и Мериман Фокс, тези телефони и електронни адреси със сигурност бяха поставени под наблюдение. Фадън нямаше представа кой го прави, но явно беше на много високо ниво. Номерът с такситата недвусмислено сочеше, че онези с късите подстрижки не са изпратени да си побъбрят с него.

Но най-важен от всичко беше проблемът с времето. Събитията се развиваха с изключителна бързина. Ако президентът бе в опасност, то тя бе абсолютно актуална. Което означаваше, че Фадън трябваше да открие начин да се измъкне от примката. Тоест — да запознае със състоянието на нещата някой, на когото имаше пълно доверие и който имаше достатъчно авторитетен, за да бъде чут.

10:22 сутринта

Фадън влезе в малко магазинче за цигари на няколко сгради от кафето. Огледа се и пристъпи към човека зад тезгяха — едър мъжага с пура в уста.

— Говорите ли английски?

— Малко — отвърна дебелият.

— Искам да си купя телефонна карта.

— Si — кимна онзи и тежко се изправи.

Световната здравна организация, Женева, Швейцария, 10:27 сутринта

Доктор Матунде Нгото, изпълнителен директор на Програмата за човешка генетика към СЗО, напусна рутинното съботно заседание на комисията и се насочи към офиса си на Ариа авеню. Мобилният му телефон зажужа в момента, в който отключи вратата.

— Матунде — натисна копчето той.

— Здравей, Матунде, безпокои те Питър Фадън.

— Питър! — възкликна ученият и на лицето му изплува широка усмивка. Двамата с Фадън бяха много близки приятели. — В Женева ли си?

Телефонът мълчеше.

— Питър? — притисна го към ухото си Нгото. — Там ли си, Питър?

Замръзнал от ужас, Питър Фадън гледаше с разширени очи високия късо подстриган мъж, който стоеше на сантиметри от него. По неизвестни причини изведнъж му стана студено, макар че температурата на въздуха наближаваше трийсет градуса. Мъжът издърпа слушалката от ръката му и я окачи на вилката. Фадън смътно си спомни, че беше успял да се свърже със стария си състудент, който работеше в Женева. Остра болка в областта на десния бъбрек го прониза в момента, в който чу гласа на Матунде — болка, която приличаше на боцване с игла. Забеляза чадъра в ръката на мъжа и неволно вдигна глава към безоблачното небе. Нямаше никакви признаци, че ще завали.