Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (37)

37

12:00 на обед

Шейсет секунди по-късно Джейк Лоу, Джим Маршъл и Хап Даниълс влязоха в обезопасеното помещение, което вече бяха използвали.

— Мисля, че заключението се налага само — промърмори Лоу, докато затваряше вратата след себе си. — Ти как мислиш, Хап?

— Да, сър, така е. Но въпросът е защо.

Лоу и Маршъл си размениха кратки погледи.

— Явно никой от нас няма отговор — промърмори Лоу, докато прекосяваше стаята. — Но аз имам чувството, че за него нещата са се развили прекалено бързо. До точката на пълното му психическо изтощение. Не съм психолог, но според мен тази обиколка — особено посещенията във Франция и Германия — дойде прекалено скоро след дългата предизборна кампания. После официалната церемония по встъпване в длъжност, съставянето на кабинета и прегледа на деликатното положение в Близкия изток. Този човек е изключително издръжлив, но явно му е дошло прекалено много. Знам го, защото сме разговаряли на тази тема. В един момент дори ме попита дали го приемам като подходящ за този пост. Знам и какво го тормозеше, макар че никога не го спомена. Смъртта на съпругата му. След трийсет и три години съвместен живот той стана президент на Съединените щати, но му предстоеше да прекара Коледа сам, без нея, макар и в Белия дом. В допълнение всички знаем, че беше много близък с Майк и Каролайн Парсънс. Нещата може би щяха да са различни, ако имаше навика да се оплаква, да се ядоса, а дори понякога и да пийне нещо. Но Харис не е такъв човек. Той задържа всичко в себе си и по тази причина е износен в емоционално отношение. Затова и реагира неадекватно, просто изпуска парата. Историята, с която Дик Грийн баламосва журналистите долу — че Сикрет Сървис го е извела по спешност поради терористична заплаха — ще бъде използвана и след като го открием. По този начин ще спечелим време за подробни медицински изследвания, а ако е добре, ще получи и кратка почивка преди срещата на НАТО във Варшава.

До този момент Лоу говореше и на двамата. Но сега се обърна и впи поглед в лицето на Хап Даниълс.

— Знаем как е бил облечен, знаем и къде е спирал камионът, след като е напуснал хотел „Риц“. Президентът е сам, вероятно и дезориентиран. Не може да се разхожда из града като обикновен турист, защото ще бъде разпознат. Имайки предвид съвместните ви действия с ЦРУ, испанското разузнаване и полицейските власти в Мадрид, едва ли ще бъде още дълго в неизвестност.

Даниълс не отговори, но дълбоко в душата си се надяваше Лоу да е прав.

— Началникът на кабинета вече търси подходящо място, където да бъде отведен. А нашата задача — моята, на началник-кабинета, на прессекретаря Грийн тук, в Мадрид, а също така и на вицепрезидента и на държавния секретар във Вашингтон — ще бъде да се преструваме пред международната общност и медиите до момента, в който го подготвим да се появи отново. Ти трябва да го откриеш и час по-скоро да го изведеш от тази страна. Задачата е по силите ви, имайки предвид, че на два пъти вкарахте и изкарахте президента Буш от Ирак, като за първото му посещение разбрахме едва след като той се прибра в Тексас. — Очите на Лоу леко се присвиха. — Същата ефикасност ни е нужна и сега, Хап. Защото ситуацията е далеч по-критична.

— Разбирам, сър. Инцидентът стана по време на нашето дежурство, значи ние ще вземем съответните мерки.

— Знам, че ще го направиш, Хап — кимна Лоу, хвърли кос поглед към Маршъл и го изпрати до вратата. — Късмет на всички ни!

Той затвори след специален агент Даниълс и се обърна към Маршъл:

— Как мислиш, хвана ли се?

— Имаш предвид психическото разстройство на президента?

— Да.

— Мисля, че нямаше друг избор. Президентът изчезва по време на негово дежурство и той се чувства лично отговорен за това. В случая се явява не само пазител на президента, но и на цялата служба. Иска същото, което искаме и ние — да си приберем човека по най-бързия начин, без излишен шум.

Лоу се приближи към махагоновия шкаф, откъдето извади бутилка уиски и две чаши.

— Явно си имаме президент, който е решил да бъде независим и има доста конкретни идеи за управлението на страната — промърмори той, докато подаваше едната чаша на Маршъл, а другата поднасяше към устата си. — Познавам го от доста време, но нито за миг не допусках, че може да бъде солов играч.

Маршъл отпи една глътка и остави чашата на масичката до себе си.

— Доста горчив урок, Джейк — промърмори той. — И за съжаление ще му коства живота. Да се надяваме, че цената няма да се окаже прекалено висока за нас.