Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (43)

43

Видяха се едновременно. Преследвачът направи оценка на ситуацията в рамките на една секунда, после се обърна и хукна. Пресече тясната уличка, свърна в първата пряка и затича по посока на оживената Виа Лаетана. Мартин се втурна след него. Докато тичаше, се питаше как Прошарения го беше открил в ресторанта, след като успешно му се беше изплъзнал в универсалния магазин. Пред очите му изплува любезното лице на сервитьора, който очевидно не им беше предлагал допълнително шампанско с цел да направят по-голяма сметка, а по-скоро се беше опитвал да ги задържи.

Ако предположенията му бяха верни, това със сигурност означаваше мощна мрежа на голяма организация. На тайна общност, която изповядваше средновековни магьоснически прийоми, но това не й пречеше да използва широка мрежа от улични информатори, които най-вероятно нямат представа откъде идват парите. Това положително важеше и за Прошарения, и за младежа, който го беше поел от Ла Валета.

Тичайки по оживения тротоар, Мартин се опитваше да не изгуби от поглед преследвача си. Но това все пак стана, просто защото минувачите бяха прекалено много. Мартин забави ход, готов да се откаже. Но в следващия миг зърна своя човек, който изскочи на платното и хукна към тясната пресечка отсреща. Мартин разблъска някакви хора, които спореха пред входа на голям магазин, почти събори жена с бебе на ръце и се понесе към ъгъла. Стигна там точно навреме, за да зърне Прошарения, който тичаше към оживения булевард в дъното.

Намираха се в старата част на града, известна като Готическия квартал. Сградите тук бяха строени през XIII и XIV в., с кафенета и магазини на нивото на улицата и просторни апартаменти над тях. Мартин дишаше тежко, дробовете му пареха. Но въпреки това продължаваше да тича. Отскачайки в последния момент от пътя на връхлитащ мотоциклет, той изскочи на ъгъла, зад който миг по-рано беше изчезнал Прошарения. Очите му трескаво огледаха двете страни на оживената улица. Внезапно изсвири клаксон, хората пред него нададоха ужасени викове. Клаксонът млъкна и районът изведнъж притихна.

Мартин разблъска хората пред себе си, които бяха замръзнали на място. Пред очите му се появи голям камион, спрял на средата на улицата. Предната му решетка беше смачкана, а на метър пред него лежеше сгърченото тяло на Прошарения.

Хората мълчаха и гледаха. Мартин бавно се измъкна от тълпата и коленичи пред блъснатия мъж. Пръстите му потърсиха сънната артерия. Шофьорът на камиона — мъж на около трийсет години, стоеше парализиран от шока до отворената врата на кабината.

— Повикайте линейка! — рязко вдигна глава Мартин.

После отново се наведе над тялото на Прошарения, разтвори якето му и сложи ръка на сърцето. Пръстите му отново опипаха сънната артерия. Няколко секунди по-късно придърпа реверите на якето и бавно се изправи.

— Повикайте линейка — повтори той и се шмугна в тълпата.

Неколцина от зяпачите вече набираха някакви цифри на мобилните си телефони. Шофьорът остана на мястото си до камиона, все така парализиран от ужас.

Мартин продължаваше да се отдалечава. Евентуалният разпит в полицията беше последното нещо на света, от което се нуждаеше в момента. Те щяха да го попитат за името му, дали е лекар. Несъмнено щяха да проявят интерес към поведението му и това, което бе видял. Той не познаваше испанските закони и приложението им при пътнотранспортни произшествия, но нямаше никакво желание да бъде разпитван от полицията и медиите, още по-малко пък искаше снимката му да попадне във вечерните новини.

Това, което желаеше, нямаше нищо общо с прошарения мъж, който лежеше на асфалта.