Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (134)

134

1:22 сутринта

Хап, обади се! С теб ли е президентът? Въпросът е изключително СПЕШЕН! Моля те, отговори веднага! Бил

Хап светкавично изключи своето блекбъри, защото знаеше, че Бил Стрейт е изпратил това съобщение с единствената цел да засекат електронния сигнал.

Текстът означаваше, че са успели да пречупят момчетата и сега се опитваха да разберат дали са още в тунелите, или вече са на повърхността. Той беше причината за появата на нова двойка хеликоптери, които старателно осветиха каньона. Машините най-вероятно бяха разтоварили поредния отряд преследвачи, а сега бяха по дирите им независимо от тъмнината и дъжда.

Той се извърна към Мигел и прошепна:

— Не знам дали сме оставили следи, но за всеки случай ни трябва вода. Поток или някаква друга повърхност, по която можем да се движим, без да оставяме отпечатъци.

Мигел кимна и ускори крачка, за да се изравни с Хосе.

1:25 сутринта

— Един патрул от нашите е открил свежи следи по земята — каза капитан Диас и се извърна към Бил Стрейт. — Не могат да определят дали са оставени от хора.

Тя изрече в микрофона няколко думи на испански.

— Двама души, може би и повече. Следите са полуизмити от дъжда. Напълно възможно е да са оставени от животни.

— Колко души са там?

— Двайсет. Два отряда от по десет човека.

— Да се изпратят четири пъти по толкова! — заповяда Маршъл, обръщайки се към Стрейт. — Както от Сикрет Сървис, така и от ЦРУ!

— Слушам, сър.

— Сателитните снимки все още не дават резултат, така ли?

— Няма нищо, сър. Всичките регистрират „студено“. В отсъствие на тъмнина или дъжд щяхме да имаме много по-добри резултати.

— А още по-добри посред бял ден! — намусено изръмжа Маршъл.

1:44 сутринта

Газеха до колене в буйните води на някакъв поток, който при нормални обстоятелства сигурно бе пресъхнал, но в момента беше истинска река, широка около три-четири метра. Тъмнината и каменистото дъно пречеха на бързото придвижване. По всичко личеше, че одеялата вършеха работа, но едновременно с това затрудняваха дишането, а тесните процепи за очите ограничаваха възможността за нормално придвижване. Започна да се отразява и умората, която изпитваха всички, включително младият Хосе.

Мартин механично опипа магнитната карта на Фокс и апаратчето, наподобяващо блекбъри, които все още носеше в джоба си. Не ги беше изхвърлил, тъй като възнамеряваше да ги използва като доказателства. В момента се тревожеше, че водата ще ги повреди, но нямаше какво да направи. Забави крачка и се изравни с Харис.

— Трябва да направим почивка, господин президент — прошепна той. — Всички сме уморени, включително и Хосе. Ако го загубим, автоматично се превръщаме в четирима странници, лутащи се в мрака.

Президентът понечи да отговори, но в същия миг над каньона се появи боен хеликоптер, който с грохот се насочи право към тях. По коритото на потока се плъзна лъч на прожектор, чиято яркост се равняваше на светлината на двайсет милиона восъчни свещи.

— Долу! — изкрещя Мартин.

Главите на петимата бегълци потънаха под водата миг преди лъчът да се плъзне над тях.

— Дали ни забеляза? — пръв се обади президентът.

— Не знам! — изкрещя Хап.

— Дървета! — извика Хосе на испански. — На десния бряг има дървета!

Преводът на Мигел екна над водата почти едновременно с гласа на момчето.

— Натам! — извика Хап и започна да се катери по стръмния насип. Останалите трескаво го последваха и един по един потънаха в иглолистната гора.

1:53 сутринта

— Какво ще правим сега? — попита Мигел, погледна назад към пенливите води на потока и клекна при останалите.

— След двайсет секунди ще разберем — отвърна Хап, извърна се към президента и добави: — Уди.

— Да — кимна Харис.

— Кой, по дяволите, е Уди? — пожела да узнае Мартин.

— Майор Джордж Хърман Удс, командир на президентския хеликоптер. Бивш боен пилот, който счита себе си за „истински летец“. И за съжаление е прав.

Двайсетте секунди на Хап се оказаха 12. Този път доловиха свистенето на роторите преди появата на самата машина. Тя отново пое курс ниско над виещия се поток. Миг по-късно ги отмина, червената лампичка на опашката примигна и изчезна.

— Ако ни е видял при първото си преминаване, сега щеше да увисне над водата — подхвърли Мигел.

— Не — поклати глава Хап. — Мина точно по същия път, което означава, че снима с видеокамерите. Сторило му се е, че е видял нещо, и сега ще сравняват снимките.

— В колко часа изгрява слънцето, Мигел? — внезапно попита президентът.

— Малко преди осем. Зазорява се някъде към седем.

Харис се извърна към Хосе.

— На какво разстояние сме от курорта? — попита на испански той. — В километри и време?

— Дванайсет километра, в случай че се движим през гората и се опитваме да не оставяме следи — отвърна без колебание момчето. — Около три часа път.

За момент всички млъкнаха. Чуваха се само ромонът на близкия поток и капките, падащи от дърветата. После от тъмното се разнесе гласът на Мигел:

— Хосе, президентът говори добър испански. Ще можеш ли да водиш сам?

— Защо? — попита Харис.

— Никой не знае какво са записали онези камери. Може би нищо, може би всичко. Ако някой от нас се отдели и тръгне по меката пръст, оставяйки достатъчно ясни следи, другите ще могат да поемат по сипеите… — Гласът му за миг заглъхна, после прозвуча с нова сила: — Не знаем колко души издирват, но със сигурност има трябва само един. Президентът. Хектор и Амадо ни спечелиха известно време, може би и аз ще успея да сторя същото…

— Нищо не е сигурно, Мигел — възрази Харис.

— Но ние можем да предполагаме, братовчеде — тръсна глава Мигел, изправи се и измъкна щаера изпод одеялото. — Няма да ми трябва — добави той и го тикна в ръцете на Хап. — Ако видят, че съм въоръжен, със сигурност ще се изнервят. А сега тръгвайте след Хосе. Пак ще се видим, когато му дойде времето. Желая ви късмет.

После той се обърна, събра си нещата и изчезна в тъмната гора. Останалите мълчаливо гледаха след него.

— Господин президент — обади се няколко секунди по-късно Хап. — Кажете на Хосе да тръгваме.