Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (19)

19

Национална презвитерианска църква, Вашингтон, окръг Колумбия, траурна служба в памет на Каролайн Парсънс, 2:35 следобед

Седнал най-отзад в катедралата, Никълъс Мартин слушаше кадифения глас и хубавите слова на свещеника от афроамерикански произход Руфъс Бек, пастор в църквата на Каролайн. Именно той беше човекът, позвънил на д-р Стивънсън по време на нервната криза на Каролайн на погребението на съпруга и сина й. Същият, когото Никълъс беше зърнал за момент в болницата.

В емоционално отношение Мартин беше направил всичко възможно да се дистанцира от официално хладната траурна церемония, която по недвусмислен начин доказваше, че Каролайн вече я няма. Разглеждаше внимателно опечалените, които присъстваха в църквата с надеждата да зърне сред тях и бялата коса на д-р Мериман Фокс, който може би още не беше напуснал Вашингтон и бе дошъл тук да се наслади на резултата на своята работа. Но сред присъстващите нямаше човек, отговарящ на описанието на Питър Фадън — рошав, шейсетгодишен Айнщайн.

В храма се бяха събрали няколкостотин души, сред които личаха познати от телевизионния екран лица на политици. Мартин не познаваше повечето присъстващи, които вероятно бяха близки на Каролайн и семейството й. Но присъствието на толкова много хора беше неоспоримо доказателство за пълноценния и разнообразен живот на близката му приятелка.

В рамките на няколко кратки секунди успя да зърне Кейти, сестрата на Каролайн, която се появи в компанията на съпруга си и бързо беше насочена към предните скамейки. За свое съжаление двамата отново бяха направили трагичното пътуване между Хавайските острови и Вашингтон.

Мартин не знаеше дали Каролайн бе споделила страховете си със сестра си. Не беше сигурен, че Кейти знае за спешното му пътуване. По-вероятно беше Каролайн да е проявила типичната си загриженост, спестявайки на сестра си допълнителните тревоги. Тя винаги си беше давала сметка колко усилия струват на Кейти грижите за майка им, болна от Алцхаймер, и сигурно беше решила да сподели тревогите си единствено с него. Но въпросът дали да влезе в контакт с Кейти оставаше независимо от онова, което знаеше тя. Би могъл да й се представи, припомняйки й за познанството им в Калифорния, а след това да й разкаже за последните часове на Каролайн и да й покаже нотариално завереното писмо. При подобен подход имаше големи шансове Кейти да застане на негова страна, да се появи в адвокатската кантора и да поиска достъп до личната документация на семейство Парсънс.

Това беше едната възможност. Другата беше не по-малко вероятна — някоя влиятелна личност в кантората да направи всичко възможно, за да попречи на разследването, опасявайки се от евентуалните му разкрития. В такъв случай нещата можеха да вземат доста опасен обрат. Защото двамата с Кейти биха могли да внесат жалба в съда и да поискат достъп до документацията на Парсънс, което би означавало, че той или тя, а най-вероятно и двамата биха могли да последват нещастното семейство в отвъдното. Нещата бяха несигурни и той наистина не знаеше как да постъпи.

— Божията любов се изсипва върху нас — ечеше под високите сводове плътният глас на преподобния Бек. — Със същата сила тя се изсипва и върху Каролайн, съпруга й Майкъл и техния син Чарли.

Или както казва поетът Лорънс Биниън: „Те няма да остареят като нас, възрастта няма да ги изтерзае, годините няма да им се отразят. Но ние ще ги помним винаги — и при изгрев, и при залез-слънце. Да се помолим за тях“.

Мартин усети, че някой сяда на скамейката до него и леко извърна глава. Жената беше красива и млада, с къса коса и черен костюм. От рамото й висеше голям цифров фотоапарат, а на шията й имаше верижка с международна журналистическа карта, на която беше изписано името й и институцията, която представлява — Агенция Франс Прес. Това беше жената, която придружаваше преподобния Бек по време на кратката му визита в болничната стая на Каролайн. Защо е тук, запита се той. И защо седна точно до него?

Молитвата на Бек приключи с тържествената музика на органа, която отбеляза и края на службата. Бек слезе от амвона и се насочи към сестрата на Каролайн, седнала на първия ред заедно със съпруга си. Хората започнаха да се изправят, а младата жена изведнъж се завъртя към него.

— Вие ли сте мистър Никълъс Мартин? — попита със силен френски акцент тя.

— Да, защо? — предпазливо отговори той.

— Казвам се Деми Пикар. Не бих искала да ви досаждам, особено тук, но все пак ви моля да ми отделите няколко минути. Става въпрос за мисис Парсънс.

— Какво за нея? — учудено попита Мартин.

— Не е ли по-добре да поговорим на някое по-спокойно място? — подхвърли жената и погледна към широко отворения портал, през който бавно се изнизваха опечалените.

Мартин я погледна изпитателно. Личеше, че е развълнувана. Широко отворените й кафяви очи не слизаха от лицето му. Тук има някаква интрига, помисли си той. Тази жена знаеше нещо за Каролайн. Нещо, което може би щеше да му бъде от полза.

— Добре, да вървим — кимна той.