Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (47)

47

Хотел „Рехенте Мажестик“, 7:15 вечерта

Настанил се на един от фотьойлите във фоайето на хотела, Никълъс Мартин чакаше обаждането на Питър Фадън, който вече беше в Мадрид, изпратен по спешност да отрази неочакваната евакуация на президента от „Риц“ предната вечер. Бяха успели да се чуят, но разговорът бе продължил по-малко от минута и журналистът бе обещал да му звънне веднага щом се освободи.

С гладко сресана коса, панталони в цвят каки и пуловер, Мартин изглеждаше доста по-различно от човека, който само два часа по-рано се беше регистрирал в същия хотел. Помогна му и фактът, че персоналът се беше сменил и никой от новата смяна не бе виждал лицето му.

С голямо облекчение установи, че Деми не беше напуснала хотела, а преподобният Бек най-после се беше появил. И двамата не вдигаха телефона и вероятно не бяха в стаите си, но за момента това не беше толкова важно. Мартин бе проверил и кафе-бара, и ресторанта. Деми и Бек явно или бяха извън хотела, или в стаята на трети, неизвестен засега гост.

От мястото си във фоайето виждаше централния вход, рецепцията и асансьорите в съседство. Не можеше да пропусне появата на лицата, които го интересуваха. Не му харесваше да седи пред очите на всички, но по време на службата си в ПУЛА беше натрупал достатъчно опит в техниката на наблюдението. От време на време ставаше и излизаше, поглеждаше към изхода, а после часовника си — сякаш чакаше някой, който всеки момент трябва да се появи. Разбира се, на даден етап щеше да стане и да си тръгне.

Времето беше проблем. И в новия си хотел, подобно на „Рехенте Мажестик“, той нямаше друг избор, освен да се регистрира под истинското си име. Но към този час Фокс или онзи, който беше пуснал подире му прошарения мъж на име Клаус Мелцер, несъмнено беше научил новината за смъртта му и вероятно вече беше възложил задачата му на друг. Първата му стъпка щеше да бъде да развърти телефоните и да се заинтересува в кой хотел се бе регистрирал гост на име Никълъс Мартин. Претекстът можеше да бъде всякакъв — „търся един приятел“, „изгубих братовчед си, който се казва…“ и други подобни. И щеше да го открие за не повече от час, въпреки че в Барселона има стотици хотели. След което играта започваше отначало.

* * *

Мобилният му телефон иззвъня.

— Питър — представи се Фадън с толкова ясен глас, сякаш седеше до него. — Извинявай, че се забавих. Оказа се, че през нощта хората на Сикрет Сървис са извели президента от хотела и са го откарали в неизвестна посока. Официалната версия е опасност от отвличане от неизвестна терористична група, която все още не е напуснала страната. На крак са вдигнати всички испанци от мъжки пол, които що-годе могат да носят оръжие. Местните власти изобщо не се интересуват какво става в Сикрет Сървис, ЦРУ и ФБР.

— Зная, Питър, гледам новините по телевизията.

— Работата е там, че се оказах съвсем сам. Прессекретарят на Белия дом посъветва акредитираните журналисти да се прибират във Вашингтон. Не знам защо, но оттук нататък официалните съобщения ще се правят там. Разбира се, всички тези хора съвсем скоро ще се върнат обратно, защото в понеделник се открива среща на НАТО във Варшава. Но ти едва ли проявяваш интерес към нея. Теб те интересуват нещата, свързани с Каролайн Парсънс. Внезапното влошаване в състоянието й, клиниката и всичко останало.

— Точно така.

— Клиниката е съвсем законна. Всъщност става дума за рехабилитационен център „Силвър Спрингс“, Мериленд. Твоята приятелка е била закарана там директно от дома й. Престояла е шест дни, след което е била прехвърлена в Университетската болница. В качеството си на лекар-консултант доктор Стивънсън е одобрила както постъпването й в клиниката, така и прехвърлянето. Никой от персонала не е чувал или виждал човек с описанието на Фокс.

Мартин напълни дробовете си с въздух и се огледа. На масите около него седяха десетина души, но никой не му обръщаше внимание.

— Имам други новини, Питър — каза в мембраната той. — Стивънсън и Фокс членуват в странно тайно общество на вещици.

— На вещици ли?

— Да.

— Стига бе!

— По-добре мълчи и слушай! — понижи глас Мартин. — Бях ти споменал за миниатюрния кръст, татуиран върху палеца на Фокс. Стивънсън е имала същия, а вероятно и Бек.

На съседната маса се настани млада двойка. Той стана и се насочи към рецепцията с телефон до ухото.

— Кръстът е символ на Алдебаран — бледата червеникава звезда, която оформя лявото око на съзвездието Бик. Наричат го още „Окото на Бога“.

— Хей, какви ги дрънкаш?

— Става въпрос за таен култ, Питър.

— А защо мислиш, че този „култ“ има нещо общо със смъртта на Каролайн Парсънс и семейството й?

— Не съм сигурен — въздъхна Мартин. — Но Фокс много се притесни от въпросите ми. Вече ти казах, че отрече да се познава със Стивънсън. Твоите хора не са открили следи от присъствието му в онази клиника, но Каролайн го описа съвсем подробно — бялата коса, костеливите пръсти и татуировката. Той е бил там, Питър. В Малта към него се присъедини Бек. Двамата всеки момент ще се срещнат отново — този път тук, в Барселона. Опитвам се да разбера къде и кога. Успея ли, може би ще получа отговор и на въпроса защо.

Мартин тръгна през фоайето. Насреща му се появи униформено пиколо, което тикаше количка с багаж. Той направи крачка встрани.

— Има и нещо друго, Питър. Фокс или някой друг е наредил да ме следят — по целия път от Ла Валета до Барселона. Професионална работа — един ме пое в Малта, а на летището в Барселона ме предаде на друг. Опитах да се измъкна и реших, че съм успял, но той изведнъж се появи в ресторанта, в който обядвах. На по-късен етап научих, че е немски инженер, който работи за строителна компания в Мюнхен.

— Но защо един строителен инженер ще…

— И аз това се питам. Но е истински. Позвъних в службата му и оттам потвърдиха, че работи при тях.

— Къде се намира сега?

— Мъртъв е.

— Какво?!

Пиколото отмина. В следващия миг вратата на асансьора се отвори и от него излезе Деми в компанията на преподобния Бек и една по-възрастна жена, може би италианка или испанка, облечена в черно.

— Трябва да тръгвам, Питър! — напрегнато прошепна в слушалката Мартин. — Ще ти се обадя при първа възможност.

Той изключи телефона и проследи с очи тройката, която се насочи към изхода на хотела. Бек подхвърли нещо на портиера и няколко секунди по-късно пред входа спря такси. Тримата се качиха и потеглиха.

Мартин изскочи навън.

— Говорите ли английски? — попита портиера той.

— Да, сър.

— Става въпрос за хората, които току-що потеглиха с таксито. Аз съм част от групата, която пътува с преподобния Бек, но закъснях и ги изпуснах. Случайно да знаете накъде отидоха?

— На църква, сеньор.

— На църква ли?

— Барселонската катедрала.

— О, да, катедралата — усмихна се Мартин. — Благодаря ви.

— Там ли искате да отидете?

— Да, благодаря.

— Значи имате късмет, също като приятелите си.

— Какво искате да кажете? — учудено го погледна Мартин.

— Обикновено катедралата затваря врати в седем, но този месец ще бъде отворена до десет, в чест на наскоро завършената реставрация. — На лицето на портиера се появи усмивка. — Все още ли желаете да отидете там?

— Да.

Човекът махна на близкото такси, което закова пред входа. Мартин му подаде банкнота от десет евро и отвори задната врата.