Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (5)

5

Лорейн Стивънсън му се обади в четири без десет. В четири и двайсет той измина няколкото пресечки между хотела и университетската болница „Джордж Уошингтън“, а в четири и двайсет и пет вече разговаряше с жената, която отговаряше за медицинския персонал.

Опитът му като детектив в отдел „Убийства“ отново свърши добра работа. Лекарите с постоянен договор бяха регистрирани в съответната болница, която разполагаше с личните им досиета. Тъй като д-р Стивънсън беше посещавала Каролайн в университетската болница, Мартин се надяваше тя да е част от постоянния персонал, което означаваше, че досието й се намира в отдел „Личен състав“. Затова спокойно заяви, че д-р Стивънсън му е била препоръчана за семеен лекар и би желал да получи повече информация за нея — къде е завършила медицина, къде е карала стажа си и други подобни данни. Жената зад гишето кимна и зачука на клавиатурата пред себе си. Професионалното досие на лекарката се появи на екрана.

Мартин вече бе огледал стаята и бе открил кутия със салфетки върху един от шкафовете с документи. Сега той кихна престорено, промърмори, че проклетото време му е докарало поредната настинка, и помоли за салфетка. Жената стана и се насочи към кутията, оставайки с гръб към него в продължение на десетина секунди. В рамките на седем от тях Мартин заобиколи гишето, погледна екрана и с помощта на мишката стигна до нужните данни. Три минути по-късно напусна кабинета с шепа салфетки в ръка и цялата му необходима информация. Доктор Лорейн Стивънсън беше разведена, бе завършила Медицинския факултет на университета „Джонс Хопкинс“, бе изкарала стажа си в нюйоркската болница „Маунт Синай“ и практикуваше медицина в Медицинския център на Джорджтаун. Постоянният й адрес беше в същия квартал — на Дъмбъртън Стрийт 227.

8:27 вечерта

В огледалцето отново блеснаха светлините на фарове. Колата се приближи и бавно го подмина. Къде е тази жена? На вечеря, на кино или има някакъв професионален ангажимент? В съзнанието му отново изплува студеният й глас:

Съжалявам, но не мога да ви помогна, мистър Мартин. Моля ви, не ме търсете повече.

В думите й може би имаше нещо повече от хладна враждебност, помисли си той. Нещо като страх. Нима бе възможно Каролайн наистина да е била убита, а тази жена да има нещо общо с това? Дали пък самата тя не го бе извършила? После той й се бе обадил по телефона, за да й съобщи, че има юридически пълномощия за достъп до медицинското досие на покойната, и настоява да поговорят за причините, довели до смъртта й.

В случай че Стивънсън действително бе замесена, тя може би отговори на обаждането му само за да спечели времето, което й бе нужно да прикрие следите си. Нима ще се окаже, че докато той виси пред тъмната къща, тя вече е някъде далеч?

8:29 вечерта

Зад гърба му отново проблеснаха светлини. Колата наближи и забави ход. Оказа се, че това е същият форд, който мина по улицата няколко минути по-рано. Този път водачът сякаш искаше да провери дали в къщата свети.

После колата се изравни с него, рязко увеличи скоростта си и изчезна. Но този път Мартин беше готов и успя да зърне профила на мъжа зад волана. По гърба му пробягаха ледени тръпки. Това беше същият човек, който предната нощ бавно се беше плъзнал покрай него до паметника на Уошингтън.

— Какво става, по дяволите? — озадачено промърмори той. — Възможно ли е подобно съвпадение? Едва ли. Но какво искаше този тип от доктор Стивънсън?

8:32 вечерта

Иззад ъгъла се появи поредният автомобил, който забави ход и спря пред къщата. Беше такси. Задната врата се отвори и д-р Стивънсън стъпи на тротоара. Таксито потегли, а жената спокойно се насочи към вратата на дома си. Миг по-късно Мартин беше на тротоара.

— Доктор Стивънсън!

Жената спря и стреснато се обърна.

— Аз съм Никълъс Мартин, приятелят на Каролайн Парсънс — побърза да обясни той. — Моля да ми отделите няколко минути.

Стивънсън втренчено го погледна, после рязко се обърна и забързано се отдалечи.

— Доктор Стивънсън! — отново извика Мартин и се втурна след нея.

Тя се обърна в мига, в който кракът му стъпи на отсрещния тротоар. В широко отворените й очи се четеше страх.

— Няма да ви сторя нищо лошо — извика той. — Ще ви отнема само минутка.

Тя се обърна и продължи напред, а след няколко крачки хукна да бяга. Мартин се втурна след нея и видя как фигурата й минава под светлината на уличната лампа и потъва в мрака отвъд. Усили ход и след секунда се озова под лампата. Но от жената нямаше следа. Къде изчезна, по дяволите? След седем-осем метра получи отговор. Тя беше спряла и го чакаше.

— Искам да разменя две думи с вас, нищо повече — закова се на място той.

— Недейте.

В ръката й проблесна малък автоматичен пистолет.

— Хей, за какво ви е това? — попита Мартин. Страхът в очите й беше изчезнал, заменен от хладна решителност. — Хвърлете пистолета! — твърдо добави той. — Сложете го на земята и отстъпете назад!

— Искате да ме пратите при доктора, нали? — спокойно попита тя, но твърдостта в очите й остана. — Няма да успеете. Никой от вас няма да успее! — Последва кратка пауза, в която се долавяше колебание. После тя тръсна глава и добави: — Никога, никога!

Без да отделя очи от неговите, жената пъхна дулото на пистолета в устата си и натисна спусъка. Разнесе се приглушен изстрел, задната част на главата й се пръсна, а тялото й падна на плочките като отсечено.

— Господи! — хлъцна Мартин, парализиран от ужас.

Частица от секундата по-късно разумът му включи на високи обороти и краката му се раздвижиха. Деветдесет секунди по-късно взетата под наем кола изскочи зад ъгъла на Дъмбъртън и се понесе по 29-а улица. Все още не беше на себе си от неочакваното самоубийство на Стивънсън, очевидно извършено под влияние на нещо страшно в душата на младата жена. То го караше да повярва, че всички подозрения на Каролайн са основателни, включително самолетната катастрофа, при която бяха загинали съпругът и детето й.

Но в момента тези мисли бяха на втори план, защото най-важното беше да не бъде замесен. Не можеше да помогне на Стивънсън, следователно едно обаждане на 911 щеше да го принуди да разкрие пред полицията своята самоличност. След което логично щеше да бъде зададен въпросът какво търси тук. Защо жената се бе самоубила пред очите му, само на метри от дома си и защо колата му бе паркирана точно пред входа.

Ами ако някой от съседите го бе видял пред къщата? Ако бе забелязал как разговарят, после как жената побягва, а той хуква подире й? В такъв случай въпросите щяха да бъдат много повече и значително по-груби. Той не разполагаше с доказателства за твърденията на Каролайн, а ако разкажеше на полицията за какво става въпрос, положението му несъмнено щеше да се усложни. Детективите със сигурност щяха да се усъмнят в самоличността му и да проявят интерес към миналото му.

Опасността ставаше съвсем реална, защото, ако успееха да отворят вратата към това минало, бързо щяха да разберат, че той все още бе издирван от ПУЛА. Особено от определени служители там, които изпитваха дълбока омраза към него заради случилото се преди няколко години и които все още изгаряха от желание да го открият и ликвидират. Всичко това означаваше, че трябва да стои максимално далеч от тази трагедия, но същевременно и достатъчно близо, за да бъде в течение.

В Англия Мартин имаше ново име и нов живот. Дълго се беше борил за него, бавно и мъчително си беше пробивал път в един друг свят — света на безупречно аранжираните паркове и градини, на красивите цветя. Въпреки естественото желание да се върне към корените си и да се прибере в родината никога не би си позволил отново да затъне в света на ужасите и насилието, от който беше избягал. Но за съжаление нямаше избор. Макар и по особен, типичен за нея начин, Каролайн го беше помолила да открие виновниците за нейната смърт и тази на съпруга и сина й. Разбира се, той и без друго щеше да го направи.

Обичаше я повече от всичко на света.