Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (51)

51

Никълъс Мартин спусна завесите, включи настолната лампа и се извърна към президента, който седеше на стола срещу него. И се стресна от това, което видя. Мъжът, появил се от мрака на стаята преди броени секунди, несъмнено беше една от най-популярните личности на планетата, но сега като с магическа пръчица изглеждаше почти неузнаваем. Гъстата му коса беше изчезнала, заменена от полуплешиво теме, на носа му бяха кацнали очила. Това го състаряваше и го правеше по-слаб. И „различен“.

— Перука, мистър Мартин — поясни с лека усмивка Харис. — В днешно време ги правят много добри. Лично аз я нося вече от няколко години, но това е известно само на личния ми коафьор. Очилата са без диоптър, съвсем наскоро ги купих в Мадрид. Общо взето, прости реквизити, до които прибягва всеки актьор.

— Нищо не разбирам, сър — объркано промърмори Мартин. — Как ме открихте, защо избрахте именно мен. Доколкото ми е известно, вие би трябвало да сте…

— На неназовано място в отговор на терористична заплаха — прекъсна го с въздишка Харис. — Е, за момента поне първото е вярно — действително се намирам на неназовано място. — Ръката му се протегна към броя на „Ла Вангуардия“, който лежеше на масичката. Прегъна го на точно определена страница и го подаде на Мартин.

Един бърз поглед беше достатъчен. На снимката беше запечатана собствената му особа, наведена над трупа на Прошарения. Същата, която му беше показал шофьорът на таксито.

— Видях снимката ви, мистър Мартин — продължи след кратка пауза Харис. — И наех едно младо момиче, което ми помогна да ви открия. Бях сам и имах отчаяна нужда от подслон. Мисля, че вие можете да ми го предложите, поне за известно време. На това му се вика щастлива случайност или чист късмет.

— Съжалявам, но все още не разбирам нищо — промълви Мартин.

— Младата жена откри хотела, в който сте отседнали. Оказа се, че се намира съвсем близо, и аз реших да дойда пеша. Един услужлив служител ме допусна в стаята ви, след като му обясних, че съм вашият чичо, който е изпуснал предварително уговорената ни среща поради закъснение на самолета. Признавам, че в началото човекът прояви недоверие, но няколко евро оправиха нещата.

— Нямах предвид това — тръсна глава Мартин. — Вие сте президент на Съединените щати, следователно не би трябвало да се разхождате без охрана. И не виждам причината да потърсите точно мен, при положение че можете да се свържете с далеч по-влиятелни хора.

— Там е работата, че не мога да се свържа с никого, мистър Мартин — въздъхна президентът. — С абсолютно никого. — В очите му се появи дълбоко отчаяние, което казваше всичко. — Помня ви от една кратка среща в Университетската болница във Вашингтон веднага след смъртта на Каролайн Парсънс, която беше починала буквално в ръцете ви. Помолихте да ви оставим насаме с нея, помните ли?

— Разбира се.

— По-късно научих, че тя ви е предоставила пълен достъп до личната й документация и тази на съпруга й, конгресмен Парсънс.

— Така е.

— Допуснах, че го е сторила, защото е била убедена в предумишленото убийство на съпруга и детето си. Разчитала е на вас да откриете дали е така.

— Откъде знаете?! — смаяно го погледна Мартин.

— За момента е достатъчно да ви кажа, че това е главната причина да съм тук и да поискам помощта ви. Бях много близък приятел с Майк и Каролайн Парсънс. Беше ясно, че Каролайн ви има пълно доверие, а и вие изпитвате топли чувства към нея. — По лицето на Джон Хенри Харис пробяга бегла усмивка. — Иначе едва ли бихте си позволили да изхвърлите президента на Съединените щати от болничната й стая, нали? — Усмивката се стопи толкова внезапно, колкото се беше появила. Върху лицето му се изписа несигурност, сякаш се питаше дали да продължи. После чертите му се втвърдиха. — Работата е там, че Майк Парсънс и синът му наистина са били убити, мистър Мартин. Страхувам се, че същата съдба е сполетяла и Каролайн.

— Сигурен ли сте? — втренчи се в него Мартин.

— Да. Всъщност не разполагам с физически доказателства, но с ушите си чух признанията на хората, отговорни за това.

— Кои са тези хора?

— Искам да ви се доверя, мистър Мартин. Всъщност длъжен съм да ви се доверя, защото няма към кого друг да се обърна. А и защото сте били близък с Каролайн. — По лицето му отново пробяга моментно колебание, заменено от решителност. — Няма никаква терористична заплаха. Напуснах хотела на своя глава, при много трудни обстоятелства. Иначе казано — избягах.

— Избягали сте? — не успя да се овладее Мартин. — От какво? От кого?

— Нашата страна е в състояние на война, мистър Мартин. Тайна война срещу мен и народа ни, обявена от група високопоставени лица в правителството. Сред тях са повечето от личните ми съветници и членове на кабинета. Хора, които познавам и на които съм вярвал с години. Но те са се организирали в тайна група и представляват огромна опасност. Доколкото ми е известно, в момента се извършва нещо като държавен преврат — първият в историята на Америка. В резултат животът ми е в опасност, същата опасност грози не само нашата родина, но и още много страни по света. За съжаление разполагам с много малко време. Три дни в най-добрия случай. В правителството вече няма човек, на когото да вярвам безрезервно. Нямам и лични приятели или роднини, които да са извън стриктния физически и електронен контрол на споменатата група заговорници. По тази причина реших да поема риска и да се свържа с вас. Направих го в мига, в който зърнах снимката ви във вестника. Имам нужда да се доверя на някого и това сте вие. Бъдещето ще покаже дали съм постъпил правилно.

Мартин смаяно мълчеше. Имаше чувството, че чете поредния политически трилър, в който президентът на САЩ се появява в хотелската стая на обикновен гражданин, обяснява му, че е свален от вътрешен преврат, и обявява, че той е единственият човек на света, който е в състояние да му помогне. Със сигурност би било хубав литературен сценарий, ако не беше истина. Президентът седеше на по-малко от метър от него, беше видимо изтощен и със зачервени от безсъние очи. А молбата му за помощ звучеше съвсем истински.

— Какво очаквате от мен? — попита най-сетне Мартин и с изненада установи, че гласът му се е превърнал в дрезгав шепот.

— В момента не съм много сигурен — въздъхна Харис и добави: — Може би да останете на пост за час-два. Денят ми беше адски дълъг и изтощителен. Имам нужда да помисля, но преди всичко трябва да поспя.

— Разбирам.

Президентът разсеяно опипа наболата си брада.

— Все още сме седми, петък, нали? — попита той.

— Да, сър.

— Отлично — уморено се усмихна Харис, после очите му се спряха върху лицето на Мартин. — Благодаря ви — прошепна с дълбока искреност той. — Много ви благодаря.