Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (135)

135

2:00 сутринта

— Ще започнем от първото облитане на каньона.

Трийсет и пет годишният майор от Морската пехота на САЩ Джордж Хърман Удс, по прякор „Уди“, изпълняваше длъжността командир на президентския хеликоптер, а тази нощ беше един от шестимата доброволци, които извършваха разузнавателни полети над планинския район като част от операцията по спасяването на президента. В момента се намираше в командния пункт заедно с Бил Стрейт, Джеймс Маршъл и капитан Диас. Очите на всички бяха заковани в монитора.

— Наближаваме потока в дъното на каньона — добави той. — Забавен кадър, моля.

Техникът зад пулта се подчини.

— Това е кадърът. Прожекторът е малко встрани, но… Стоп!

Картината замръзна. Под водата ясно се виждаха някакви тъмни предмети.

— А сега бавно напред — заповяда Удс. — Виждате ли онзи клон? Той не се движи въпреки силното течение. Също като онова, което е под водата. Ако са някакви торби или боклуци, би трябвало да са отнесени. Вторият запис, моля. На същата зона.

Техникът натисна няколко бутона и на екрана изплува нова картина.

— Бавно, бавно! — размаха ръце Удс. Този път прожекторът беше насочен към мястото на тъмните петна в предишния запис. — Стоп!

Но във водата нямаше нищо.

— При първото прелитане там имаше тъмни петна, при второто ги няма — установи с равен глас Удс.

— Дай максимално увеличение! — заповяда Стрейт и извърна глава към пилота. — Какво мислиш?

— Мисля, че трябва да се върнем там, при това дяволски бързо!

— Трябва да ти кажа нещо, Уди — погледна го в очите Стрейт. — Има голяма вероятност президентът да е в компанията на Хап.

— Какво?

— Под земята той е бил придружаван от човек, който отговаря на описанието на Хап. Направих няколко безуспешни опита да се свържа с него по телефона и блекбърито. Нямаме никаква идея какво става.

— Но не мислиш, че си е наумил нещо гадно, нали?

— Не знаем, Уди, и това е всичко. Иди и ги намери. Действай предпазливо и не забравяй, че президентът е главният ни обект.

— Ясно.