Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (170)

170

11:56 сутринта

Мартин влезе в командния пункт на Сикрет Сървис и сподели тревогите си с Бил Стрейт. Той веднага се свърза с Хап, който беше с президента.

Две минути по-късно тримата се събраха в командния пункт и обсъдиха ситуацията заедно с десетина експерти и командирите на трите отряда на полските сили за сигурност. Нямаха представа дали подозренията на Мартин са основателни, нямаха идея кого да търсят — мъж, жена, млад, на средна възраст или стар; не можеха да си представят как някой би могъл да вкара в периметъра цяла пушка М-14 или някакво друго огнестрелно оръжие. Единодушни бяха само по един въпрос: ако такъв човек изобщо съществуваше, той със сигурност имаше редовно издаден пропуск. Друг начин за проникване просто нямаше.

12:00 на обед

Вкарването на пушката М-14 стана лесно, с помощта на един от медийните микробуси заедно със стотици килограми телевизионна техника. Беше скрита в тесен продълговат калъф, с които се пренасяха триножниците за камерите, и беше разтоварена направо на земята заедно с останалото оборудване. Пропускът на журналист от АП осигури на Виктор свободен достъп до пространството, отделено за медиите и техните микробуси със сателитни чинии на покрива. Калъфът с триножника лежеше най-отдолу на купчината, маркиран с парче светлосиньо тиксо. Трябваше просто да го измъкне оттам и да се оттегли под сянката на близките дървета. Така пишеше в листчето с инструкции, което получи от шофьора на таксито с номер 7121.

12:10 следобед

Седнали около екрана на голям монитор, Мартин, Хап и Бил Стрейт проверяваха списъка на всички хора с акредитация за събитието. Той съдържаше имена и снимки на общо 672 души, включително държавните глави на страните и членовете на техните делегации, поканените гости, журналистите и агентите, отговарящи за сигурността.

Мартин също присъстваше, защото Хап го беше помолил. През цялото време до този момент той бе заедно с президента. Можеше да разпознае някое от лицата, които бе зърнал в „Монсерат“, с Бек, Фокс и Деми в Малта или по мониторите в храма в Арагон. Вероятността бе малка, но бе по-добре от нищо.

— По дяволите, Мартин! — оплака се Хап, замаян от потока фотографии, който течеше на екрана. — Изобщо нямаме представа кого търсим! Дано в крайна сметка се окаже, че не си губим времето!

— Дано греша — обади се Мартин. — Дано нищо не се случи.

— Хап! — рязко вдигна глава Бил Стрейт. — Всеки от поканените е преминал предварителна проверка. Деветдесет процента от тези хора е трябвало да присъстват на срещата във Варшава, което означава, че те със сигурност са били щателно проверени. Останалите десет процента са нови хора, изпратени тук главно заради внезапната промяна на мястото. Те не биха получили пропуски без съответните служебни справки, но в бързината някой от тях може би е успял да се промъкне и без такава.

— Изкарай имената им на екрана. Те трябва да са не повече от шейсет и седем души. Ще ги проверим един по един.

12:20 следобед

Виктор се плъзна покрай дълга редица стари каменни сгради, насочвайки се към групичка дървета, зад които се виждаше бетонният охранителен бункер на нацистите. От двете му страни започваше километричната ограда от бодлива тел.

12:30 следобед

Пред очите на Хап, Мартин и Бил Стрейт продължаваше да тече пълноводната река на снимките. До този момент нито една от тях не беше привлякла вниманието им, познати лица липсваха. Но те нямаха друг избор, освен да продължат. След трийсет минути президентът щеше да се качи на подиума.

12:35 следобед

Виктор нагази във високата трева, която го разделяше от малко езеро на двайсетина метра по-нататък.

— Проба, едно, две, три — прозвуча мъжки глас в далечината. Някой от тоноператорите изпробваше озвучителната система.

— Проба, едно, две, три.

Виктор стигна до езерцето и се усмихна. По неизвестни причини беше невероятно спокоен, не изпитваше абсолютно никакви емоции. Вероятно се дължеше на усилията да се овладее от момента, в който се качи на влака. По време на проверката на самоличността запази абсолютно спокойствие, със същото спокойствие отиде да прибере и калъфа с пушката. На път за там беше спрян от патрул с куче, на когото показа пропуска си и дори погали кучето по главата. След това изрови калъфа от купчината и спокойно се насочи към горичката. Едва сега, доловил гласа на оператора, той усети как вените му се изпълват с адреналин. Усмихна се. Опасността му доставяше огромно удоволствие.