Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (35)

35

Хотел „Уестин Палас“, 7 април, 11:40 сутринта

— Добро утро, Виктор.

— Тъкмо се питах кога ще се обадиш, Ричард.

Виктор се разхождаше из стаята по бельо, притиснал мобилния телефон до ухото си. Завесата на прозореца беше плътно спусната, до вратата лежеше таблата с остатъците от закуската, която си беше поръчал. Кафе, овесени ядки, шунка с яйца и препечен хляб. Телевизорът, настроен на канал с анимационни филми, работеше с изключен звук.

— Надявам се, че не се тревожиш, нали? Винаги ти се обаждам в деня, за който съм обещал. Е, понякога малко по-късно, но не пропускам. Нали така, Виктор?

— Да, Ричард.

— Снощи ходи ли в хотел „Риц“, както се бяхме разбрали?

— Разбира се. Поръчах си едно питие на бара, а след това се качих в асансьора до втория етаж заедно с неколцина гости. На третия етаж се качих сам. Ти ме помоли да отида и до четвъртия, където е настанен президентът. Но асансьорът стигаше само до третия, а стълбището нагоре беше блокирано от служители на сигурността. Когато ме попитаха какво правя там, аз отговорих, че просто се разхождам, докато чакам един приятел. Те казаха, че не мога да отида по-нагоре, аз любезно им благодарих и се върнах обратно. Слязох във фоайето, допих си питието и се върнах в моя хотел, както ме беше инструктирал. В момента съм в стаята си.

— Хората от охраната те видяха, така ли?

— О, да. Но нямах проблеми.

— Добре, Виктор. Много добре. — Ричард замълча за момент и добави: — Имам друга задача за теб.

— Каква задача, Ричард?

— Искам да заминеш за Франция. До един хиподрум в околностите на Париж.

— Добре.

— Събери си багажа, слез долу и си плати сметката. На рецепцията ще има един плик за теб. Вътре има билет до Париж, плюс инструкции какво точно трябва да правиш.

— Първа класа?

— Естествено, Виктор.

— Искаш да тръгна веднага, така ли?

— Да, Виктор. Ще тръгнеш веднага след като приключим разговора.

— Добре, Ричард.

— Благодаря ти, Виктор.

— Аз ти благодаря, Ричард.

11:45 следобед

Високият, слаб и оплешивяващ мъж с тъмни очила седеше в малко кафене, разположено в центъра на Стария Мадрид, на километър и половина от хотел „Риц“. Беше облечен с черен пуловер, джинси и маратонки, пиеше кафе и наблюдаваше хората, които започваха да прииждат за обяд. Говореше свободно испански, което му помагаше да се чувства по-малко чужденец. Цяла сутрин беше обикалял по улиците, за да се ориентира. Никой не му обръщаше внимание. Надяваше се нещата да продължат по същия начин и клиентите на малкото кафене дори за миг да не заподозрат, че самотният мъж на масичката в дъното е Джон Хенри Харис, президент на Съединените щати.

* * *

Младият Джони Харис се беше наслушал на препоръките и съветите на покойния си баща. Най-често повтаряният от тях гласеше: „Мисли в движение, никога не се колебай да действаш“. След което идваше задължителното допълнение: „Не се отпускай, когато нещата се подреждат добре, защото те могат да се променят, при това изключително бързо и неочаквано“.

Този съвет, обикновено изричан с груб и нетърпящ възражение глас, се оказа изключително полезен в сегашната ситуация, когато събитията бяха взели неочакван и жесток обрат. Много му помогнаха и други два урока от младостта му, които беше запомнил добре. Първият беше работата през лятната ваканция, когато обикаляше фермите в околностите на родния си Салинас в Калифорния. Именно там научи испански, и то така, че можеше да преминава свободно от единия език на другия. А покрай селскостопанската работа усвои дърводелски и зидарски умения, които му бяха изключително полезни по-късно, когато откри еднолична фирма за строителни услуги и се зае с ремонта и подновяването на стари промишлени сгради — отначало в Салинас, а по-късно и на север, в Сан Хосе. Постепенно натрупа солидни познания за конструкцията на сградите — структурни и технически изисквания, водопровод, електроинсталации, отопление и климатици, функционално използване на вътрешното пространство. Старите сгради изискваха специални грижи, особено при вграждането на централно отопление и климатични инсталации в конструкции, които не са били проектирани за подобни системи.

Построен през 1910 г., мадридският хотел „Риц“ бе обект на многобройни ремонти. Харис нямаше представа кога точно са били монтирани отоплението и климатичната инсталация, но знаеше друго: подобна огромна сграда изискваше широки и масивни вентилационни тръби — основните с диаметър между 1,20 и 2,00 метра, а спомагателните не можеха да бъдат по-малки от 60 сантиметра до метър. Обикновено тяхното място бе над окачените тавани в коридорите, от които излизаха разклоненията за отделните стаи. Всички те би трябвало да са свързани с централна шахта до стълбището, която вървеше вертикално от подземията до покрива.

Той беше наясно, че техническият екип на Сикрет Сървис е проверил шахтите далеч преди пристигането на президентската делегация. Това означаваше запечатване на входните люкове, обикновено разположени в подземието и на покрива. Но агентите едва ли предполагаха, че от вътрешната страна на люковете има резета, поставени там заради сигурността на хората, които извършваха периодичните ремонти. Това означаваше, че всеки от тези люкове можеше да бъде отворен отвътре, а след излизането на човека да се заключи автоматично. Отчитайки острата нужда от използваемо пространство, характерна за сградите с търговско предназначение — особено за сградата на хотел „Риц“, многократно преустройвана с подобна цел — беше много вероятно долният люк на вентилационните тръби да се намира във вече съществуващи помещения в подземието: складове, котелно помещение, дори пералня.

Джони Харис планира бягството си именно на основата на всички тези добре обосновани предположения. Практическата реализация му отне повече от два часа и беше значително по-трудна от очакванията му. Спомагателните вентилационни тръби се оказаха доста по-тесни, с многобройни задънени отклонения, които го принуждаваха да се връща обратно. След няколко неуспешни опита и доста кутии кибрит той си помисли, че никога няма да се измъкне. Но точно тогава попадна на главната тръба, която водеше право надолу.

Изчисленията му се оказаха толкова верни, колкото и предчувствията му — макар и с цената на доста охлузвания по ръцете и краката и болки по цялото тяло, в крайна сметка се озова в просторно складово помещение, промушвайки се през изходния люк, който автоматично се заключи след него. Късият и зле осветен коридор го отведе до товарната рампа. Скрит зад огромна хладилна камера, президентът изчака появата на първия камион — някъде около три и половина сутринта. Докато двамата мъже разтоварваха доставените продукти, той внимателно изчисляваше следващите си действия. Мъжете влязоха в кабината да разпишат документите, които придружаваха стоката. Харис безшумно се плъзна в каросерията и се скри зад висока купчина касети със зеле. Шофьорът потегли, преминавайки без проблем покрай охраната, състояща се от испански униформени полицаи и цивилни агенти на Сикрет Сървис. Оказа се, че следващата им цел също е хотел, разположен на няколко пресечки от „Риц“. Президентът изчака шофьорът да стъпи на товарната рампа, след което скочи от камиона и потъна в мрака.

Сега той спокойно си пиеше кафето в Стария град. Портфейлът в задния джоб на джинсите му съдържаше шофьорска книжка, издадена в Калифорния, лични кредитни карти и около хиляда евро в брой. Ясно си представяше хаоса, настъпил след неговото изчезване, но мислите му бяха насочени към онова, което предстоеше: да се измъкне незабелязано от града.