Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (133)

133

1:05 сутринта

Деми лежеше върху желязното легло. Страшно много й се искаше да заспи и да прогони кошмарите, но добре съзнаваше, че това щеше да е последният сън в живота й. Защото после щеше да започне онова, което дори не смееше да си представи. Щяха да я измъкнат от килията и да я заведат в амфитеатъра или на някое друго място и щяха да я изгорят жива — може би сама, може би заедно с Кристина — като част от някакъв древен ритуал, който по ирония на съдбата щеше да бъде дело на вещици.

Представата, че утре по това време няма да съществува, я накара да си помисли какво щеше да остави след себе си. Нищо, ако не се брояха известен брой вестникарски статии и няколко снимки. Никакви реални постижения, никакъв сериозен принос в полза на обществото. Нямаше съпруг, нито деца. Нищо. Най-доброто й постижение беше поредицата от любовници, никой от които нямаше да си я спомни, а камо ли да плаче за нея, защото не им беше дала достатъчно от себе си. Животът й се беше превърнал в борба за оцеляване, а единственият му смисъл беше издирването на изчезналата й майка. Сега най-после беше узнала каква е била участта й и щеше да я сподели.

После тя изведнъж си спомни за Никълъс Мартин и президента Харис. Ужасът от предстоящото бързо отстъпи пред огромното чувство за вина. Ако те бяха попаднали в подобен капан, единствено Бог можеше да им помогне. Нещата се подреждаха така, както бяха описани в Библията — напълно невинни хора заплащат с живота си за прегрешенията и егоистичните интереси на други. В случая тя не можеше да направи нищо друго, освен да си зададе отчайващия въпрос: „Какво сторих, Господи?“, и да моли за прошка.

Деми затвори очи и направи опит да прогони тези мисли от главата си. И за момент успя. Виждаше единствено мрак, чуваше само собственото си дишане. После й се счу, че долавя далечно песнопение. Гласовете постепенно се усилиха. Отвори очи и видя нещо като увеличена фотография на майка си на тавана на килията. Същата, която откри в сандъка преди много години; същата, която цял живот беше пазила като очите си. Направена ден преди майка й, млада и красива, да потъне в неизвестността.

В следващия миг таванът избухна в пламъци и фотографията изчезна.

Деми изпищя и скочи на крака. Сърцето й блъскаше като чук в гърдите. Изчака известно време и бавно вдигна очи. Таванът изглеждаше както преди — гладък и бял. Всичко е било сън, лош сън. Но защо й се стори, че чува монотонното заплашително пеене на монасите? Звуците все още изпълваха малката стаичка.

Внезапно символът на „Арадия Минор“, който се намираше на една ръка разстояние от леглото, започна да свети в пурпурночервено. Едновременно с това пеенето се усили. Стената до нея изведнъж оживя, превръщайки се в прожекционен екран. Върху него изплува фигурата на майка й. Намираше се на някаква огромна, почти сюрреалистична сцена, облечена в бяла роба — като тази на Кристина. Камерата бавно се насочи към пода в краката й, от който изведнъж изскочиха струи възпламенен газ. Камерата се отдръпна, обхващайки цялата фигура на майка й сред буйните пламъци. После бавно започна да се приближава към нея. Спря едва когато в обектива останаха единствено очите й. Но в тях липсваше покоят на вола, а се четеше единствено ужасът от смъртта. Деми видя как тялото й се гърчи, а ръцете й се мъчат да се освободят. Устата й се разкриви, придобивайки гротескна форма, издавайки грозен, почти нечовешки писък. После тялото й изчезна в пламъците.

Деми изкрещя и се обърна на другата страна. Но друга страна нямаше. По стените, тавана и пода играеха същите гротескно увеличени образи, повтарящи се до безкрай. Сякаш някой зъл магьосник искаше да набие в съзнанието й последните мигове от живота на нещастната й майка. Тя затвори очи и запуши ушите си с длани, но монотонният припев на монасите продължаваше да я мъчи, ставайки все по-силен и по-силен.

Деми не беше в състояние да определи дали става въпрос за секунди, минути или часове. После изведнъж настъпи тишина. Тя бавно отвори очи, надявайки се този ад да е отминал.

Оказа се, че не е точно така.

От абсолютната неподвижност се роди следващата фаза. По стените се появиха всички фотографии, които беше направила и препратила в Париж с помощта на цифровия апарат.

Една след друга, без никакъв пропуск.

Мериман Фокс. Никълъс Мартин. Кристина. Преподобният Бек. Лучана. Офисът на Фокс в манастира. Масата в ресторанта, когато Бек доведе Мартин в „Монсерат“. Собствената й поява в Църквата в недрата на планината. Стаята, в която Кристина й донесе робата. Парадът на монасите в амфитеатъра. Децата. Семействата им. Животните. Бухалите. Смъртта на вола.

А накрая и последните.

Онези, които беше прехвърлила току-що: символът на „Арадия Минор“ насреща, който бе заснела с надеждата да се докосне до душата на майка си.

През цялото време те са знаели коя е, какво е вършила и как го е вършила.