Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (10)

10

Окръжно полицейско управление, окръг Колумбия, 4:10 следобед

— Къде бяхте снощи между осем и девет? — спокойно попита детектив Монро.

— Обикалях из града с колата — отвърна Мартин, твърдо решил да не признава нищо. Всъщност този отговор беше най-близо до истината, защото нямаше друго алиби.

— С компания?

— Не, бях сам.

Хърбърт облегна лакти на малката маса с метални крака в стаята за разпити. Детектив Монро стоеше до единствената врата.

— Къде по-точно обикаляхте?

— Просто обикалях. Не мога да кажа точно къде, защото не познавам града. Аз живея в Англия, а Каролайн Парсънс беше моя близка приятелка. Смъртта й дълбоко ме разстрои и трябваше да върша нещо.

— И решихте да направите няколко обиколки с колата?

— Да.

— А отбихте ли се в дома на доктор Стивънсън?

— Изобщо не знам къде живее. Вече ви казах, че не познавам града.

— Но въпреки това сте успели да се приберете в хотела — продължи да го притиска Хърбърт. Колежката му пазеше мълчание и следеше реакциите на Мартин.

— Ами да — сви рамене той.

— В колко часа?

— Не знам точно. В девет, девет и половина.

— Вие обвинявате доктор Стивънсън за смъртта на Каролайн Парсънс, нали?

— Не.

Мартин го гледаше с открито недоумение. На света едва ли има полицейски следовател, който да не прави разлика между убийство и самоубийство — особено по начина, по който Лорейн Стивънсън беше сложила край на живота си. Какво търсеха тези? Възможно ли бе да допускат, че Каролайн е била убита? И ако е така, дали подозират Стивънсън? Тогава колите, които минаваха по улицата онази вечер, спокойно биха могли да бъдат полицейски автомобили, следящи лекарката. И някой от тях го бе видял как тича към нея малко след като тя бе слязла от таксито. В такъв случай той със сигурност бе заподозрян за смъртта на Каролайн.

Следващите действия бяха ясни — той щеше да получи забрана да напуска града, а ако им покажеше пълномощното за достъп до личната документация на Каролайн и съпруга й, щеше да стане още по-лошо. Полицаите положително щяха да допуснат, че е принудил болната си приятелка да го напише, без да обръщат внимание на факта, че по това време той дори не е бил в страната. И щяха да стигнат до заключението, че го е направил с користна цел — или за лична облага, или по политически причини, свързани със съпруга й.

Мартин прекрасно разбираше, че ако го подозираха за смъртта на Каролайн или на д-р Стивънсън, щяха да му предявят обвинение в съучастничество и да го арестуват. След рутинното снемане на отпечатъци данните му щяха да бъдат вкарани в Автоматичната система за пръстови отпечатъци АСПО и Националната база данни на ФБР, пряко свързана с Интерпол. След всичко това щеше да стане ясно, че той е бившият полицейски служител Джон Барън — новина, която рано или късно щеше да стигне и до враговете му от управлението в Лос Анджелис.

За тях той си оставаше личност от първостепенен интерес — както пишеше в Copperchatter.com, специализирания уебсайт, в който ченгетата от цял свят обменяха информация на специфичния си жаргон, прибягвайки до типичния си хумор и присъщата си отмъстителност. Всяка неделя благодарение на настоятелността на редовния участник в чата, наричащ себе си Стрелеца, в него се появяваше името на Барън. Зад този псевдоним се криеше Джийн Върмиър — ветеран от отдел „Убийства“ в ПУЛА, който презираше Барън заради случилото се преди четири години и бе създал специален уебсайт, за да го издири и ликвидира веднъж завинаги — лично или с помощта на хора като него.

 

 

— Откъде познавате Каролайн Парсънс?

Въпросът беше зададен от детектив Монро, която напусна мястото си до вратата и се облегна до голямото огледало на вътрешната стена. Разбира се, това не беше огледало, а прозорец със специално стъкло, през което се осъществяваше скрито наблюдение в стаята за разпити. Мартин нямаше как да знае колко души седят зад него и слушат този разговор.

— Срещнах я преди много години в Лос Анджелис — отвърна с равен глас той. — Станахме приятели и си останахме такива за цял живот. Познавах и съпруга й.

— Често ли я чукахте?

Мартин прехапа език. Знаеше, че ще направят всичко възможно, за да го извадят от равновесие. Това, че първият опит беше дело на жената, нямаше никакво значение.

— Колко пъти я чукахте?

— Не сме имали сексуална връзка.

— Не сте ли? — подсмихна се Монро.

— Не.

— За какво искахте да разговаряте с доктор Стивънсън? — намеси се Хърбърт.

— Вече ви казах. За смъртта на Каролайн Парсънс.

— Защо? Какво очаквахте да научите?

— Състоянието на мисис Парсънс се влоши изключително бързо и никой не знаеше на какво се дължи. Малко преди това беше загубила съпруга и сина си в самолетна катастрофа и бе съсипана от мъка. Обади ми се в Англия и ме помоли да дойда. Почина малко след като пристигнах.

— Защо ви е помолила да дойдете?

— Защото бяхме близки приятели — намръщено го изгледа Мартин. — Вие имате ли приятел, когото бихте повикали в предсмъртния си час?

Не разиграваше сцени, а просто искаше да им покаже, че е ядосан. Не само заради начина, по който задаваха въпросите си, а и за да ги накара да почувстват дълбочината на взаимоотношенията му с Каролайн.

— И пожелахте да разговаряте с доктор Стивънсън в качеството й на личен лекар на вашата приятелка, така ли? — отново пое инициативата Монро.

— Точно така.

— Започнахте да й звъните, но без успех и това ви ядоса. Много ли ви ядоса?

— В крайна сметка тя отговори на моите обаждания.

— И какво ви каза?

— Каза, че онова, което исках да обсъдя с нея, попада в категорията на поверителната информация между лекар и пациент.

— И това беше всичко?

— Да.

— След което снощи, между осем и девет, вие скочихте в колата и започнахте да обикаляте града? — намеси се Хърбърт.

— Да.

— Сам?

— Да.

— Къде?

— Вече ви казах, че не знам.

— Видя ли ви някой?

— Не знам.

— Вие ли я убихте? — внезапно попита Монро.

— Не.

— Вие сте американец, но живеете и работите в Англия — продължи да го притиска Хърбърт.

— Завърших университета в Манчестър, специалност ландшафтна архитектура. Реших да остана там, защото ми хареса. Работя за една малка компания — казва се „Фицсимънс и Джъстис“, където се занимавам с дизайн на паркови пространства и други подобни проекти. Имам британски паспорт и се считам за емигрант.

Хърбърт стана от масата и размени кратък поглед с Монро. Мартин изведнъж осъзна, че не го подозираха заради загадъчната смърт на Каролайн и вероятното участие на д-р Стивънсън в нея, нито заради срещата му с лекарката броени минути преди смъртта й. Не, бяха го прибрали единствено заради опитите му да се свърже с нея по телефона. Това означаваше, че са сигурни в убийството й. Нещо невъзможно, защото той с очите си видя как тя се застреля със собствения си пистолет. Но защо вярваха в подобна версия?

Единственото възможно обяснение бе, че някой се беше появил край трупа секунди след неговото бягство и беше направил така, че да прилича на убийство. Може би бе прибрал оръжието и бе стрелял в главата й с пистолет по-голям калибър, заличавайки следите от нейните действия. Но защо? Единствената причина за подобни действия можеше да бъде само фактът, че самоубийството на жена с нейната известност би предизвикало далеч по-голямо внимание от едно обикновено убийство.

Мартин вдигна глава и огледа лицата на двамата детективи. Много му се искаше да ги разпита подробно за състоянието, в което е била открита д-р Стивънсън, но нямаше как да го стори. В момента те очевидно не бяха наясно какво всъщност се беше случило и нямаха основания за задържането му. Проявата на любопитство от негова страна само би изострила интереса им и би ги накарала да започнат всичко отначало. По тази причина той реши да мълчи, за да се измъкне час по-скоро.

— Отговорих на въпросите ви и мисля, че е време да си вървя — подхвърли с подчертано учтив тон той.

Хърбърт закова поглед в лицето му. Гледа го дълго, сякаш искаше да провери дали не е пропуснал нещо. Мартин затаи дъх. Това беше решителният момент, в който полицаят можеше да поиска снемане на пръстовите му отпечатъци. Просто за всеки случай, за да провери дали не е издирван.

— Колко време възнамерявате да останете във Вашингтон, мистър Мартин?

— Утре е траурната служба в памет на Каролайн Парсънс, след това не знам.

Хърбърт извади визитна картичка от джоба си и рязко му я подаде.

— Искам да ми се обадите, преди да предприемете някакво пътуване извън града, ясно?

— Да, сър — кимна Мартин, опитвайки се да прикрие облекчението си.

Монро се плъзна покрай него и отвори вратата на стаята за разпити.

— Благодарим ви за отзивчивостта, мистър Мартин — процеди тя. — Наляво по коридора и след това надолу по стълбите.

— Благодаря — кимна той. — Съжалявам, че не успях да ви помогна.

После побърза да излезе. Наляво по коридора и надолу по стълбите.