Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (39)

39

Мадрид, гара „Аточа“, 1:05 следобед

Тикнал вестник „Ел Паис“ под мишница, президентът на Съединените щати Джон Хенри Харис крачеше заедно с тълпа забързани пътници към влак 1138 за петчасовото пътуване до Барселона. Там му предстоеше да се прехвърли на „Каталуня Експрес“, който час по-късно щеше да го отведе до Херона, древната крепост на маврите.

Всичко беше обмислено в подробности предишната вечер, на връщане от гостуването на Евън Бърд и след изненадващата среща с неговите „приятели“, които заплашиха да го свалят от власт, ако не изпълни исканията им. Те ясно му дадоха да разбере, че отказът беше изключен като вариант и означаваше той да изгуби живота си. Харис нямаше представа кой е организаторът на всичко, но единодушието на близките му сътрудници означаваше само едно: не можеше да се довери на никого и бягството беше единственият му шанс. Измъкването от охраната и бягството от хотела бяха изключително трудна задача. А следващата фаза от плана беше съвсем различна.

В програмата на европейското му турне беше отделено време за кратко пътуване до планинско градче в околностите на Барселона, където трябваше да произнесе реч пред годишната конференция на института „Нов свят“ — организация на известни бизнесмени, учени и бивши политически лидери, която си беше поставила целта да обсъжда бъдещето на света.

Утвърдена институция с 200-годишна история, „Нов свят“ избираше за годишните си конференции различни екзотични места по света, но през последните двайсет и две години те се провеждаха в скъпия курорт Арагон в планините край Барселона. В качеството си на новоизбран президент на САЩ Харис беше поканен да направи обръщение пред изтъкнатите интелектуалци, поемайки ролята на „гост оратор“. Традицията се бе наложила в последно време. Тя изискваше обръщението да бъде направено по време на сутрешното неделно богослужение. Харис прие, отстъпвайки пред настояванията на равин Давид Азнар, братовчед на покойната му съпруга и уважаван лидер на голямата еврейска общност в испанския град Херона.

Фактът, че съпругата му бе еврейка, беше възприеман като един от основните му недостатъци в политическо отношение, но на практика се бе превърнал в предимство. Умна, забавна и великолепна спътница в живота, тя бързо се бе превърнала в любимка на обществеността. И двамата се бяха примирили с тъжния факт, че не могат да имат деца, но в хода на политическата си кариера Харис бе открил, че обичта на хората замества семейството, при това по един наистина вълнуващ начин. Те бяха затрупани с покани за гостуване в домовете на граждани от различни икономически прослойки, с различна расова и религиозна принадлежност. Често приемаха тези покани. Това необичайно отношение харесваше на всички: на медиите, на обикновените граждани, на политическите му съветници, а и на самия Харис и съпругата му.

Благодарение на нея президентът се запозна с равина. Двамата се сближиха по време на няколкото посещения на Давид във Вашингтон, за да види вече болната му съпруга. Равинът беше там, когато тя умря, отслужи траурната служба на погребението й, а малко по-късно отново пристигна от Испания — този път, за да го прегърне в изборната нощ. Давид присъства и на встъпването му в длъжност като личен гост на президента. Именно тогава го покани да поеме ролята на „гост оратор“ в Арагон. Сега Харис пътуваше именно към неговия дом в Херона. Давид беше единственият човек на света, на когото можеше да се довери, а домът му — единственото сигурно убежище.

Навел глава, той се добра до влака и влезе във второкласния вагон. По същия начин се беше наредил на опашка пред касата, за да си купи билет, по същия начин беше седял в кафенето и се беше придвижвал по улиците на Мадрид. Правеше всичко възможно да не бие на очи и да се смеси с тълпата. До този момент имаше късмет и не беше привлякъл вниманието на никого.

До този момент.

Президентът беше наясно, че Хап Даниълс вече беше вдигнал на крак испанските тайни служби, ФБР и ЦРУ, а вероятно и още половин дузина агенции по сигурността, които работеха на пълни обороти, за да го открият и предадат в ръцете на Сикрет Сървис. Даваше си сметка, че Агенцията за национална сигурност ще използва спътници, за да контролира електронните комуникации над територията на Испания. Затова беше оставил в хотела както мобилния телефон, така и своето блекбъри. Знаеше, че щяха да го засекат в момента на тяхното включване и да го заловят, преди да е изминал и половин пресечка.

Броени часове по-рано той беше най-могъщият и най-добре охраняван човек на планетата, имащ достъп до всякакви средства за комуникация. В момента разполагаше само със собствения си кураж и съобразителност, за да предотврати първия истински преврат в историята на Съединените щати.

Не само да го предотврати, но и да го смаже. Каквото и да представляваше той. Убийството на държавните глави на Франция и Германия и смяната им с послушници, които ще подкрепят САЩ в Организацията на обединените нации, бяха само първата крачка. Втората предвиждаше поставянето на Близкия изток под пълен контрол, унищожавайки самата структура на мюсюлманските държави. Начинът, по който щеше да бъде извършено това, бе наистина ужасяващ: с помощта на неизвестно оръжие — или оръжия — за масово унищожение, вероятно създадено от д-р Мериман Фокс. Зелена светлина за тайното производство на това оръжие очевидно бе дадена от хора, които Харис в продължение на години беше считал за свои близки приятели. Това беше невъобразим кошмар.

Спят лошо самодръжците, защото короните им пречат в леглото.

(„Хенри IV“, част втора)

1:22 следобед

Влакът се разклати и бавно потегли. Вагонът, в който се качи Харис, се оказа почти пълен и той седна на първото свободно място, което зърна — откъм пътеката, в съседство с мъж на неговата възраст с барета и кожено яке, забил очи в някакво списание. Това го подсети да разгърне собствения си вестник. Продължаваше да бъде нащрек, опитвайки се да открие евентуалния агент на тайните служби сред мъжете и жените във вагона.

Още от началото Харис отлично знаеше, че Сикрет Сървис щеше да предприеме дискретно, но изключително мащабно издирване, а в същото време специализираните екипи щяха да разнищят всичко в президентския апартамент и да разпитат всички, които са имали пряк контакт с него. Сред тях щеше да бъде и личният му иконом, който след подробен оглед на гардероба му щеше да установи, че президентът е облечен с черен пуловер, джинси и маратонки. Всичко това вече лежеше на дъното на голям контейнер за смет в Стария град. Сега той бе облечен с панталони в цвят каки, синя спортна риза, евтино кафяво яке и кафяви обувки. За новите дрехи бе платил в брой в известния мадридски магазин „Ел Корте д’Инглес“. Към тях прибави чифт съвсем обикновени очила за четене, които купи от будка до гарата. После бе свалил частичната перука от темето си, убеден, че това най-много ще му помогне. Хап Даниълс и останалите щяха да издирват господаря на Белия дом такъв, какъвто го познаваха, а не някакъв оплешивяващ очилатко с вид на учител или дребен държавен чиновник, който пътува във втора класа и чете испански вестник.