Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (26)

26

На масата бяха четирима. Фокс и приятелката му не представляваха изненада, но другите двама го накараха да се облещи от учудване. Преди по-малко от двайсет и четири часа ги беше срещнал във Вашингтон — капелана на Конгреса, преподобния Руфъс Бек, и френската фоторепортерка Деми Пикар.

— Добър вечер, мистър Мартин — изправи се с протегната ръка Фокс. — Позволете да ви представя моите гости. Това е Кристина Валон — кимна към младата дама той, — преподобният Руфъс Бек и мадмоазел Пикар.

— Здравейте — леко се поклони Мартин и стрелна с поглед репортерката, чието лице не издаваше нищо. — Много любезно от ваша страна — извърна се към Фокс той. — Съжалявам, че наруших спокойствието ви.

— За мен е удоволствие да сътруднича на американския Конгрес, независимо къде се намирам. За съжаление не разполагам с много време, мистър Мартин. Ако нашите гости ни извинят, бихме могли да се оттеглим на бара и да свършим каквото трябва.

— Разбира се.

Мериман Фокс заобиколи паравана и се насочи към малкия бар до стълбището. Мартин го последва, като преди това отново погледна към Деми. Младата жена се стараеше да не гледа към него, но очевидно и тя беше изненадана от внезапната им среща. При това неприятно.

Преподобният Бек също беше изненадан, но и той като Деми не показа, че го познава. Мартин обаче беше сигурен, че този човек помни много добре кратката им среща край болничното легло на Каролайн. Не само защото се запознаха официално, но и защото Деми сподели, че отецът бе попитал една от сестрите кой е посетителят на болната.

— От какви уточнения има нужда председателката Бейкър? — попита Фокс, докато се настаняваше на столчето. Част от клиентите се бяха оттеглили и в ъгъла имаше достатъчно място за двамата.

Мартин сложи куфарчето си на плота, извади някаква папка и бръкна в джоба си за химикалка. Истинската цел на това движение беше да включи касетофона. Миг по-късно, без да чака поръчка, барманът сложи пред тях по чаша малцово уиски.

— Те са няколко, докторе — отвърна Мартин, отново напомняйки си, че главната му задача е да установи дали този човек отговаря на определението „белокосият доктор“.

За съжаление не разполагаше с разпечатка от дневния ред на заседанието на подкомисията за борба с тероризма. Силно се надяваше да не е фатално. Налагаше се да работи с това, което знаеше за миналото на Фокс и неговата 10-а медицинска бригада — в голямата си част откъслечни сведения, изровени от интернет, плюс оскъдната информация от Каролайн и последните думи на д-р Стивънсън.

Разтвори папката и сведе очи към бележките, които беше нахвърлял в хотелската си стая. Идеята беше събеседникът му да остане с впечатлението, че те са били направени по време на несъществуващия телефонен разговор с мисис Бейкър.

— Програмата на Десета медицинска бригада за създаване на биологични оръжия е била наречена Програма „Д“, а не Програма „Б“ — започна делово той. — Вярно ли е това?

— Да — кимна Фокс и отпи глътка уиски.

Мартин направи отметка върху записките си и продължи нататък.

— Заявили сте, че разработените от вас токсини са били напълно унищожени. Става въпрос за четирийсет и пет различни щама на антракс, бактерии, предизвикващи бруцелоза, холера и чума, плюс системите за тяхното пренасяне. Към тях трябва да бъдат прибавени и няколко напълно нови вируса, които са били в експериментална фаза. Вярно ли е това?

— Да.

Фокс отново отпи от чашата си, а Мартин едва сега забеляза необичайно дългите пръсти, гротескно несъразмерни с останалата част от ръцете му. Това го накара отново да огледа фигурата на събеседника си. В момента, в който го зърна за пръв път в горния край на уличката, той му се стори съвсем обикновен — нито едър, нито слаб. Широкият пуловер не позволяваше точна преценка. Но сега това беше на втори план, главното беше да се съсредоточи върху въпросите.

— Разполагате ли със сведения за продължаване на експериментите върху хора и след 1993 година, когато президентът на Южна Африка обяви пълното унищожение на вашите биологични оръжия?

— На този въпрос отговорих изчерпателно пред комисията! — изведнъж се ядоса Фокс и чашата му изтропа на плота. — Не, експерименти върху хора не е имало! Токсините са унищожени заедно с информацията за тяхното създаване.

— Благодаря — промърмори Мартин, наведе се над папката и започна да драска в полето на листа.

Любезното посрещане от страна на Фокс означаваше, че го е приел като сътрудник на мисис Бейкър без справки с нейния офис. Но сега раздразнението му беше съвсем видимо. Според Мартин то се дължеше не толкова на въпросите, колкото на нараненото му его. За тези неща той се беше явил пред специална комисия на американския Конгрес, а изведнъж трябваше да отговаря на въпросите на някакъв второстепенен сътрудник, който едва ли заслужаваше нещо повече от презрение. Докторът не криеше нетърпението си час по-скоро да се отърве от Мартин.

Колко окуражаващо, помисли си Мартин. Ако го притиснеше с по-неудобни въпроси, мъжът насреща му може би щеше да изпусне нещо, което при други обстоятелства едва ли би казал. Но трябваше да побърза, ако искаше да постигне някакъв успех. Докторът явно нямаше намерение да продължава дълго разговора.

— Съжалявам, но имам още няколко въпроса — промърмори той.

— Хайде, задайте ги — намусено отвърна Фокс и обви чашата с дългите си пръсти.

— Първо искам да направя някои уточнения, които пропуснах — копира раздразнителния му тон Мартин. — Част от въпросите са свързани с неочакваната смърт на член на подкомисията — конгресмен Майкъл Парсънс от Калифорния. Той е оставил паметна записка на председателката Бейкър, която за съжаление е била открита току-що. В нея се споменава за консултация на мистър Парсънс с д-р Лорейн Стивънсън, общопрактикуващ лекар със специализация по вирусология. По стечение на обстоятелствата въпросната доктор Стивънсън е била и личен лекар на съпругата на Парсънс, Каролайн. Вие познавате ли доктор Стивънсън?

— Не.

Мартин хвърли поглед към записките си и вдигна глава. Дойде мигът за по-сериозното притискане.

— Странно — промърмори той. — В докладната на конгресмен Парсънс до мисис Бейкър се споменава, че по време на изслушването на комисията вие няколко пъти сте се срещали с доктор Стивънсън.

— Никога не съм чувал за доктор Стивънсън! — извика Фокс. — И нямам представа за какво говорите. — Остави чашата си на бара и се надигна. — Мисля, че отделих достатъчно време на уважаемата представителка на Конгреса, мистър Мартин.

— В записката на конгресмен Парсънс вашите показания пред комисията се поставят под въпрос, докторе — невъзмутимо продължи Мартин. — Особено онази част, която засяга експерименталните вируси.

— Това пък какво означава? — обърна се със зачервено от гняв лице Фокс.

— Не исках да ви разстройвам, просто изпълнявам инструкции — меко промълви Мартин, отново поемайки ролята на симпатичния посредник. — Мисис Бейкър ме помоли да ви запозная със съдържанието на паметната записка на покойния мистър Парсънс, а след това да ви попитам готов ли сте да потвърдите, че онова, което сте казали под клетва, представлява цялата истина. Думите ви ще бъдат отразени в официалния протокол на заседанието.

Фокс отново посегна към чашата, очите му станаха леденостудени.

— Да, мистър Мартин. За протокола заявявам, че казаното от мен пред комисията е цялата истина.

— Включително за вирусите? Продължавате ли да твърдите, че след 1993 година такива вируси не са били използвани върху хора?

Очите на Фокс се забиха в неговите, ръцете му стиснаха чашата, а палците му смешно щръкнаха над нея.

— Включително вирусите! — отчетливо каза той.

— Последен въпрос — все така невъзмутимо продължи Мартин. — Известен ли сте сред хората просто като „доктора“?

Фокс опразни чашата си и кимна.

— Да, сред стотици, а може би и хиляди хора. Приятна вечер, мистър Мартин. Предайте моите най-добри пожелания на председателката Бейкър.

Празната чаша изтрака на плота, Фокс се обърна и тръгна към масата си.

— Господи! — въздъхна Мартин.

Да, Фокс имаше невероятно бяла коса. Да, наричаха го „доктора“. Но като се оставеха настрана жалките опити на Мартин да го притисне, тези две неща, взети поотделно, не го правеха стопроцентово онзи белокос доктор, който бе контролирал действието на токсините, а може би и лично беше поставил смъртоносната инжекция на Каролайн.

Но нещо друго го доказваше, при това по неоспорим начин.

Нещо, което беше забравил напълно, преди да зърне необичайно дългите пръсти на Фокс, стиснали чашата с уиски. Бе му го казала Каролайн по време на телефонния разговор, в който го помоли да напусне Манчестър и да хване първия самолет за Вашингтон.

Не го харесвам, бе казала тя за белокосия мъж, който се беше появил в клиниката след инжекцията, поставена й от д-р Стивънсън. Всичко в него ме плаши. Начинът, по който ме гледа, невероятно дългите му и костеливи пръсти, които докосват лицето и бедрата ми.

Пръстите около чашата с уиски бяха само част от картината. Останалото дойде, когато ядосаният Фокс стисна чашата с две ръце, а палците му щръкнаха над нея. В момента, в който очите му се спряха върху тях, в главата му изплува описанието на Каролайн. Начинът, по който дългите му и костеливи пръсти докосват лицето и бедрата ми, ужасният му палец с татуиран кръст с топчета накрая.

На левия палец на Фокс действително имаше такава татуировка: две избелели прави линии с миниатюрни кръгчета в краищата, пресичащи се под формата на кръст.

Избелелият и почти незабележим знак бе направил впечатление на една умираща жена. В суматохата на последвалите ужасни събития тази информация не му бе направила никакво впечатление, но сега беше друго.

Това беше неговият човек.