Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (69)

69

7:55 сутринта

Младежът зад волана на раздрънкания пикап рязко натисна спирачката, стреснат от оглушителен грохот и огромната сянка, прелетяла над него. Очите му инстинктивно се насочиха нагоре. В първия момент не видя нищо освен овощните дръвчета на фона на синьото небе. После отнякъде изскочи полицейски хеликоптер, който се стрелна с гръмовен тътен над него и изчезна. Почти веднага се появи втори, който летеше толкова ниско, че вдигаше облаци прах.

— Какво става, по дяволите? — изкрещя младежът и извърна разширени от страх очи към двамата работници, притиснати на седалката до него.

В следващия миг на прашния път изскочиха две полицейски коли и се понесоха насреща им с бясна скорост. Други две се появиха отзад.

— Исусе! — изкрещя младежът и десният му крак натисна спирачката. Пикапът поднесе и спря сред прашните вихри, вдигнати от полицейските автомобили и двата хеликоптера, които бяха увиснали във въздуха. Единият беше съвсем близо до земята, а другият на петдесетина метра над него.

След броени секунди тримата пътници в пикапа лежаха по лице в праха, а униформените полицаи ги държаха на мушка с автоматите си.

Шофьорът предпазливо вдигна глава. Мъже с тъмни костюми и слънчеви очила слизаха от колите и бързо се насочваха към тях. После от овощната градина се появи огромен черен джип, който бавно се приближаваше.

— Какво става, за бога? — ужасено прошепна младежът до него.

— Млък! — изкрещя широкоплещест полицай и заби дулото на автомата си в слепоочието му.

Хап Даниълс слезе пръв, следван от помощника си Бил Стрейт. После на земята тежко стъпиха Джейк Лоу и Джеймс Маршъл. Хап се извърна да ги погледне и тръгна към пикапа.

Не беше в състояние нито да мисли, нито да вижда ясно какво става под облаците прах и оглушителния рев на хеликоптерите. Издаде кратка заповед в микрофона на яката си и хеликоптерите почти веднага се отдалечиха на двеста-триста метра встрани и горе-долу същата височина. Прахът започна да се сляга, грохотът намаля.

Лоу и Маршъл гледаха как Даниълс се приближава до пикапа, наднича в кабината и бавно я заобикаля. Миг по-късно ръката му направи повелителен жест и един от испанските полицаи се покатери в откритата каросерия. Последваха го двама от цивилните агенти със слънчеви очила и още един униформен.

— Точно там, сър — обади се по радиостанцията гласът на къдрокосия експерт, който беше останал в микробуса.

— Къде?

— Някъде в краката им.

— Ето го! — извика единият от цивилните агенти.

Лоу и Маршъл се втурнаха напред. Агентите помогнаха на Хап да се качи в пикапа и посочиха с ръце.

Мобилният телефон на Никълъс Мартин лежеше в кашон с маркучи, накрайници и пръскачки за поливане. Беше най-отгоре. Сякаш някой беше минал покрай пикапа и го беше подхвърлил вътре, без да прави опити да го скрие.

За известно време Хап Даниълс не отместваше очи от него, после изпусна тежка въздишка и се извърна. Нямаше смисъл да ругае, защото изражението на лицето му казваше всичко.

Играта продължаваше.