Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (173)

173

Мартин подаде пистолета на Бил Стрейт и излезе навън. Слънцето беше пробило облаците, обливайки земята и околните сгради с неестествено мека бяла светлина. Би било кощунство да нарече местността красива, но той имаше чувството, че току-що приключилият инцидент беше положил началото на един бавен и дълъг оздравителен процес.

В далечината се разнесе гласът на полския президент, усилен многократно от високоговорителите. Той поздрави гостите с добре дошли и даде думата на президента Харис.

Мартин се обърна и тръгна към подиума. Десетки полски и американски агенти тичаха към срутените казарми. Но президентът го искаше там, близо до себе си. Искаше да го вижда.

Ускорявайки крачка, той започна да заобикаля езерото. Изведнъж си даде сметка за присъствието на километрите ограда от бодлива тел, твърде зловеща въпреки веселите слънчеви лъчи. Вероятно така е изглеждала и преди седемдесет години. Може би сбърках, въздъхна в себе си той. Може би оздравителният процес изобщо не е започнал.

— Господин президент Яницки, госпожо канцлер, господин президент Жеру — разнесе се над поляните силният глас на Джон Харис. — Драги колеги от НАТО, уважаеми гости. Уважаеми членове на американския Конгрес във Вашингтон, уважаеми хора от всички страни по света. Днес съм тук в качеството си на един от вас, на един обикновен жител на планетата Земя. Като такъв и като държавен глава на Съединените американски щати искам да споделя с вас някои събития, случили се през последните няколко дни. Както всички знаете, днешната среща на високо равнище на страните — членки на НАТО, трябваше да се проведе във Варшава. Поради повишен риск за сигурността имаше предложение тя да бъде отменена, но след консултации между страните се взе решение срещата все пак да се състои. Идеята за промяна на мястото беше моя. Останалите участници я обсъдиха и я приеха. Но изборът на Освиенцим не беше случаен. На това място милиони хора са загубили живота си, безмилостно ликвидирани от една от най-зловещите терористични организации в историята на човечеството.

Мартин изскочи иззад завоя и пое по тясната пътека между каменните сгради. Далеч напред се виждаше подиумът, от който говореше Харис. Зад него бе платформата, където стояха държавните глави на страните, членуващи в НАТО. Над главите им се развяваха националните знамена. Снайперистите все още бяха на местата си по околните покриви. Външният периметър се охраняваше от полски командоси с автомати и бронежилетки, а вътрешността му се наблюдаваше от стотици цивилни агенти.

— През изминалата седмица се случи едно изключително важно събитие — продължи президентът с ясен глас, усилен стократно от мощните високоговорители. — Беше разкрита и унищожена една друга терористична организация, не по-малко страшна и жестока от оглавяваната от Адолф Хитлер.

Мартин стигна до последния ред слушатели и застана под едно дърво встрани. В следващия миг президентът го погледна и дори леко кимна. Мартин кимна в отговор.

— Тази тайна и определено зловеща организация не представлява отделна нация, религия или раса. В нея членуват привилегировани престъпници, заемащи високи постове в политиката, икономиката и отбраната на всички страни по света. В продължение на векове, както имаме основание да подозираме. Това може би ще ви се стори невъзможно, плод на болна фантазия, но аз ви уверявам, че е истина. През последните няколко дни видях с очите си част от нейните ужасни престъпления. Видях резултатите от отвратителните й експерименти върху хора, видях трупове и части от тях, скрити в модерни подземни лаборатории в планините на Испания. Станах свидетел на начина, по който се манипулират най-съкровените религиозни убеждения на хората, за да служат на нейните цели чрез отвратителни ритуали. Живи хора бяха изгорени на клада като по време на Инквизицията. Това става по време на ритуал, наречен „годишна конференция“.

Миналата седмица вие бяхте информирани, че съм бил изведен от мадридския си хотел поради „сериозна терористична заплаха“ за моята сигурност. До известна степен това бе вярно, тъй като действително ставаше въпрос за терористична заплаха. Но заплаха, която идваше от моите най-близки сътрудници. Хора на високи постове в правителството на САЩ, хора, които бяха мои съветници и които считах за близки приятели от много години. Тези хора поискаха от мен да наруша законите на страната и клетвата, която съм дал при встъпването си в длъжност. Аз отказах да го сторя. Не бях преместен на „сигурно място“, а избягах от тях. Направих го не само защото животът ми беше в опасност, а и защото подразделенията на тази организация в Европа и останалите части на света планираха нечуван в историята геноцид в редица държави от Близкия изток.

Вчера поисках и получих оставките на следните лица, участвали в управлението на Съединените щати: вицепрезидента Хамилтън Роджърс, държавния секретар Дейвид Чаплин, министъра на отбраната Терънс Лангдън, председателя на Съвета на началник-щабовете генерал Честър Кийтън и началника на кабинета на Белия дом Том Кърън. Преди по-малко от час бях информиран, че тези хора са били арестувани от федералните власти и се намират в посолството на Съединените щати в Лондон. Те са обвинени в членуване в терористична организация и държавна измяна.

Получих информация, че подобни арести са в ход и във Франция и Германия. Разследването все още е в твърде ранна фаза, но имам всички основания да очаквам, че ще бъдат арестувани високопоставени лица и в други държави.

За всички нас това дойде като гръм от ясно небе, ние сме потресени и погнусени. За мен, както и за президента на Франция и канцлера на Германия, то е една дълбоко лична рана, защото бяхме предадени от най-близките си хора и сътрудници.

Лошите новини никога не идват сами. Истина от такъв характер е трудна и болезнена, но нещата стават далеч по-лоши, ако тя остане скрита. През следващите дни и седмици ще научим още много факти и ще ви информираме за тях. За момента можем само да благодарим на провидението, че открихме и ликвидирахме звяра, преди да започне да убива.

Достатъчно е само да се огледаме в Освиенцим, за да си спомним ужасната цена на фанатизма. Той е като неизлечимо заболяване, което трябва да бъде ликвидирано и да остане в миналото. Дължим го на всички хора, които са загинали тук, дължим го на себе си, на нашите и на техните деца. И сме длъжни да го направим заедно.

Благодаря за вниманието.

Президентът остана за миг на трибуната, отправил втренчен поглед в хората и камерите пред себе си. После слезе от нея и пристъпи да се ръкува с Ана Болен, Жак Жеру и Роман Яницки. Държавните глави на останалите страни образуваха дълга редица на подиума. Всеки от тях стискаше ръката на Джон Харис и му изразяваше подкрепата си.

В продължение на един дълъг миг Мартин остана безмълвен, подобно на всички присъстващи — гости, охрана, журналисти. Речта на президента нямаше нищо общо с обичайните за подобни случаи шлифовани политически формулировки. Той просто беше казал истината — такава, каквато е. Точно както беше обещал на Мартин. Не можеше да се каже какви ще бъдат реакциите — буря от гневни протести в Близкия изток и мюсюлманските страни в другите части на света; открити обвинения за психическа нестабилност на Джон Харис, яростно отричане и бесни контранападки от страна на арестуваните и техните поддръжници. Но при всички случаи президентът беше предвидил хода на предстоящите събития.

— Ще кажа неща, които от дипломатическа гледна точка не бива да се изричат публично — беше го предупредил той. — Давам си ясна сметка, че светът ще реагира бурно, но въпреки това ще ги кажа. Защото вече стигнахме фазата, при която народните избраници са длъжни да казват истината на своите избиратели — независимо дали това им харесва, или не. Никой от нас не може да продължава да прави политика както досега.

Президентът го беше помолил за морална подкрепа, но очевидно не се нуждаеше от нея. Защото имаше ясна представа кой е и какви са тежките отговорности на поста му. Неговите „приятели“ го бяха направили президент, защото той нямаше врагове. И погрешно бяха решили, че е мек човек, който ще се подчинява на волята им. Това беше основната им грешка.

Мартин хвърли последен поглед към Харис и наобиколилите го държавни ръководители. Неговият свят. Време беше Мартин да се завърне в своя. Обърна се и започна да се отдалечава, но едва бе направил няколко крачки, когато някой го извика по име. Обърна се и видя Хап Даниълс да крачи към него.

— Тръгваме си — съобщи той. — Президентският хеликоптер излита след десет минути, а след петдесет същото ще направи и Еър Форс-1 от летището в Краков. Президентът нареди да включим Манчестър в плана на полета. — На лицето му изплува широка усмивка. — Иначе казано, ти получаваш рядката възможност да използваш президентския самолет.

Мартин се засмя.

— Вече си запазих място за обикновен полет, Хап — отвърна той. — Предай на президента моите благодарности, но такава реклама не ми трябва. Той знае какво имам предвид. Кажи му, че някой ден с удоволствие ще седна с него на стек и чаша бира. Ще бъдем ние двамата, ти и Мигел. И момчетата, разбира се. Най-вече Хосе.

— Внимавай, защото той като нищо ще го направи.

— За мен ще бъде удоволствие — усмихна се Мартин и протегна ръка за сбогом.

Ръкуваха се и Хап се отдалечи. Мартин го проследи с поглед, после тръсна глава и се насочи към изхода. Минута по-късно мина между масивните колони и вдигна глава към надписа от ковано желязо върху арката.

Трудът ни прави свободни.

Девизът беше типичен пример за мрачния хумор на нацистите. Едва ли някой, който някога го беше прочел, се беше усмихнал. Но Мартин изведнъж почувства как думите проникват в душата му по друг, напълно неочакван начин. Бавно поклати глава на дълбоката ирония в тях.

Вероятно защото нямаше представа дали самият той все още има правото на труд.