Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (107)

107

6:18 вечерта

Мартин и президентът бавно напредваха в непрогледния мрак на тунела. За ориентир им служеха разкривените релси, по които се движеха вече близо час и половина.

Вървяха плътно един след друг, при непрекъснат физически контакт. На четири пъти се спъваха в невидими препятствия, но човекът отзад държеше колана на водача и това ги спасяваше от падане. Веднъж все пак не успяха да се задържат на крака. Водеше президентът, Мартин беше отзад. В един момент Харис рязко се завъртя, тъй като му се стори, че пред тях зее дълбока дупка. Мартин залитна и тежко се стовари върху релсите. След този инцидент започнаха да се сменят на няколко минути, тъй като водачът изразходваше далеч по-голямо усилие.

6:20 вечерта

Отново се смениха. Този път Мартин мина отпред. Президентът мълчеше.

— Добре ли си? — неспокойно попита Мартин.

— Да, а ти?

— Засега съм добре.

— В такъв случай да продължаваме.

Това беше целият разговор. Едва сега Мартин започна да си дава сметка, че президентът е потънал в размишления. Пет минути по-късно отново смениха местата си. След още шест го направиха пак. Но това не се отрази на диалога помежду им. Добре ли си? Да. Окей, значи продължаваме.

6:37 вечерта

— Днес все още е събота, нали? — внезапно се обади президентът с дрезгав от сухия въздух глас. — Това е най-дългият ден в живота ми, ако не броим онзи, в който почина жена ми.

Мартин не знаеше как да реагира.

Трийсет секунди по-късно президентът проговори отново:

— Според мен вече са открили тялото на Фокс и са разбрали, че експлозията е причинена умишлено. Моите така наречени „приятели“ вероятно са били информирани за присъствието ми там и след като не са открили трупа ми, най-вероятно са заключили, че съм някъде из тунелите — безнадеждно изолиран или мъртъв. Това означава, че вицепрезидентът Хамилтън ще поеме моите правомощия и ще даде ход на операцията във Варшава. А може би вече го е направил. След убийствата ще бъде задействана и втората част от плана им. Във Франция и Германия ще бъдат обявени предсрочни избори. Ще ги спечелят техните хора. Не знам кои са и как се е стигнало до техния избор, но го чух с ушите си и им вярвам. Това означава, че Франция и Германия ще подкрепят Съединените щати в Обединените нации, след което, може би след броени дни, ще стартира наказателната операция срещу мюсюлманските страни. Сутринта на онзи плаж ти споменах за годишната конференция на института „Нов свят“, която се провежда в момента недалеч оттук, в планинския курорт Арагон. Според първоначалните планове аз трябваше да бъда гост ораторът, който щеше да произнесе реч по време на сутрешната служба в неделя, тоест утре. В Мадрид взех твърдото решение да използвам това събитие, за да разкрия истината и да предупредя света за онова, което предстои. И все още държа на решението си, мистър Мартин.

Никълъс не каза нищо и продължи да върви напред, предпазливо опипвайки с крак дясната релса на теснолинейката.

— Постигането на тази цел не е невъзможно, мистър Мартин — продължи президентът. — Летял съм над тези планини и знам точното местоположение на курорта. Едно време бях пилот и имам представа как изглеждат нещата от въздуха. Затова ще си позволя да твърдя, че ако не сме се отклонили рязко веднага след като попаднахме в тази галерия — което ми се струва малко вероятно — ние се движим по права линия, която ни отдалечава от манастира и ни приближава към Арагон.

— На какво разстояние е този курорт според теб? — попита Мартин.

— Двайсет, двайсет и пет километра. Максимум трийсет.

— А колко сме изминали?

— Шест, може би седем.

— Господин президент, братовчеде! — рязко се завъртя Мартин. — Моля те да оставим добрите намерения настрана. Не разполагаме с карта и няма как да се ориентираме в лабиринта от тунели. Те могат да завиват толкова плавно, че да не го усетим, което означава, че може би се движим в съвсем друга посока. На север или на юг, на изток или на запад, но встрани от правата линия, за която говориш. А дори и да сме на нея, няма как да знаем дали напред не ни чакат срутвания. Ако все пак галерията се окаже права и чиста, дължината й остава неизвестна. Можем да стигнем до края й както след километър, така и след трийсет. А курортът да се окаже на още шейсет, но вече над земята. Всичко това при предположението, че изход изобщо има. Ако тези тунели са толкова стари, колкото изглеждат и ръждясалите релси под краката ни, има голяма вероятност входовете им да са отдавна затрупани.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Това, което никой от нас не иска да чуе, а дори и да си помисли. Че въпреки твърдото ти решение да говориш пред онези хора има вероятност да не се измъкнем оттук. През цялото време съм нащрек за някакво въздушно течение, което предполага изход. Дупка, цепнатина в скалите — изобщо нещо, през което можем да се промъкнем, макар и с цената на върховни усилия. Вече минахме край няколко такива, но течението беше твърде слабо. Нямаше смисъл да опитваме, защото това би изсмукало и последните ни сили. Ако стигнем до края на тази галерия, без да открием изход, ще се наложи да тръгнем обратно и да търсим някой страничен тунел, който сме пропуснали в мрака. Разбира се, ако изобщо има такива. Признавам, че не зная какво ще правим после. Съжалявам, че убивам надеждите ти, братовчеде, но на този етап не си в състояние да направиш абсолютно нищо, за да запознаеш света с предстоящите убийства във Варшава и с геноцида, който ще ги последва. В момента трябва да мислим единствено за собствения си живот, защото, ако не открием път навън, най-вероятно ще умрем тук, в мрака. При наличието на вода имаме шанс да оцелеем десетина дни, най-много две седмици.

— Драсни една клечка! — внезапно заповяда президентът.

— Какво?

— Казах да запалиш една клечка!

— Чакай малко, господин президент! Разполагаме със съвсем малко и трябва да ги пазим като очите си!

— Запали я!

— Слушам, сър — въздъхна Мартин, извади кибрита от джоба си и драсна една клечка.

Пламъчето освети лицето на президента като миниатюрна факла. Очите му бяха заковани върху Мартин.

— Още няма седем. Събота вечер е. До неделното утро е още далеч. Все още имам време да стигна до Арагон и да говоря пред конференцията. Да предотвратя убийствата във Варшава и да спася Близкия изток. Президентът на Съединените щати няма да умре в тази дупка, братовчеде. Просто защото не може да си го позволи — залогът е прекалено голям.

Трепкащата светлина падаше върху един изтощен човек с разкъсани дрехи, изподрани ръце и лице и разрошена коса, покрита с плътен слой прах и мръсотия. Човек, който би трябвало да бъде смазан и победен, но не беше.

Мартин се чувстваше по същия начин.

— Съгласен съм, че няма да умреш тук, господин президент — промълви той. Гласът му се оказа още по-дрезгав от този на Харис. — Ще намерим пътя навън и ти наистина ще говориш пред тази конференция!

— Не си въобразявай, че ще ти се размине само с това!

— В смисъл?

— Искам обещание, братовчеде. Искам думата ти.

Пламъчето потрепна и угасна. Идеята, която допреди секунди изглеждаше извисена и благородна, невъзможен сън или просто луда надежда — и по тези причини адски привлекателна за Мартин — изведнъж се превърна в един дълбоко личен пакт, в един договор на друго, по-високо ниво, който превърна задачата им в състояние на духа.

— Ти си невероятно упорит тип — въздъхна Мартин.

— Искам думата ти.

Мартин се поколеба за миг, после захвърли остатъка от кибритената клечка, който опари пръстите му.

— Имаш я — прошепна той. — Имаш думата ми.