Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (97)

97

2:55 следобед

Мартин и президентът гледаха с разширени от ужас очи. Не бяха в състояние да говорят, дишането им почти замря. Намираха се в най-вътрешната лаборатория на Мериман Фокс. Ако беше жив, той положително не би се въздържал да им покаже това помещение. Но фактът, че бе мъртъв, изведнъж изгуби своето значение. Така или иначе, той бе пожелал да го видят. Или по-скоро да го почувстват.

Бяха стигнаха дотук, защото друг път нямаше. Магнитната карта на Фокс отваряше само вратите, които водеха навътре в подземието, но не и тези по обратния път. С нейна помощ получиха достъп до всички пещери, шахти и галерии, чиито стоманени прегради покорно се плъзгаха встрани. Но никоя от тях не се отваряше обратно. Охранителната система не го позволяваше. Единственият изход от съответното помещение беше вратата в дъното. Те навлизаха все по-дълбоко в недрата на планината, в нови и нови лаборатории.

Първите три от тях представляваха стандартни по размер и добре осветени преустроени естествени пещери или камери, директно издълбани в скалите. Свързваха ги едни и същи влажни тунели с дъсчени подове, а самите те бяха оборудвани като модерни биохимически лаборатории. Голяма част от оборудването беше предназначена за тестване на водата и анализиране на нейното съдържание и евентуални замърсители: вируси, бактерии, соли, метали и радиоактивни елементи.

След внимателен оглед на поредната лаборатория двамата преминаваха в следващата. Но никъде не видяха компютри, шкафове или други средства за съхраняване на информация. В замяна на това навсякъде имаше монитори и клавиатури, което означаваше, че някъде в подземието действа мощен сървър.

Напуснаха последната лаборатория и изведнъж се озоваха в началото на тесен тунел, който беше прокопан под огромна, заплашително надвиснала скала.

— Е, сега вече няма как да избягам от клаустрофобията — промърмори Мартин.

— Не мисли за това — подхвърли президентът, отпусна се на четири крака и запълзя напред. Мартин въздъхна и го последва. Минута по-късно се озоваха в поредната влажна полуосветена шахта.

Покритият с грубо сковани дъски под беше силно наклонен, завиваше надясно и продължаваше да се спуска надолу. По приблизителните изчисления на Мартин двете отсечки бяха дълги по около двеста метра всяка. До този момент не бяха се натъквали на толкова голямо разстояние между две съседни лаборатории. В дъното най-после се появи познатата блиндирана врата. Мартин я отвори с помощта на магнитната карта и те влязоха в тясно преддверие, водещо към затъмнено помещение. Този път Мартин пъхна в процепа една треска, която отцепи от дъските на пода. Не беше кой знае какво, но все пак можеха да се върнат в шахтата, ако се наложи. Не беше го правил досега, защото вратите, през които бяха минали, щяха да ги върнат в предишното помещение. Но в момента реши да пъхне треската в процепа, поддавайки се на мрачното предчувствие, че им предстои да видят нещо коренно различно от видяното досега. И тунелът щеше да се окаже по-приемливо място за пребиваване.

Прекосиха преддверието и спряха пред полупрозрачна завеса от дебел найлон. В средата й имаше малък процеп, през който не се виждаше нищо.

— Някъде да виждаш електрически ключ? — попита президентът.

— Не — отвърна Мартин, пристъпи към завесата и предпазливо раздели двете й части.

Щракна някакво реле и помещението се обля в ослепителна светлина.

— Мили боже! — ахна той и инстинктивно отстъпи назад.

През центъра на огромна пещера с размерите на футболно игрище минаваха две успоредни редици метални маси, отрупани с прозрачни контейнери с човешки тела или части от тях в консервиращ разтвор. В дъното се виждаше отворът на тъмна, изсечена в камъка пещера. Контейнерите много приличаха на аквариуми за тропически риби или на онези по пазарите, в които се предлагат живи раци.

Онемели от ужас, Харис и Мартин бавно тръгнаха напред. Пред очите им се разкриваше пълната картина на експериментите, провеждани от Мериман Фокс. Телата се полюшваха в контейнерите като живи, сякаш потънали в дълбок сън. Мъже, жени и деца на всякаква възраст и от всички раси. Всяко от тях беше обозначено с табела, на която бяха изписани номер и дата. Данните на предишните обитатели просто бяха задраскани. Елементарното пресмятане сочеше, че всяко от телата бе престоявало в разтвора около три месеца, след което бе заменяно с ново. Най-старите бяха влезли в контейнерите преди около седемнайсет години. Нищо не показваше защо са престоявали вътре точно три месеца, нищо не сочеше за някакъв резултат от експериментите на Фокс. Но каквито и да бяха тези експерименти, те повдигаха множество въпроси. Как са били подбирани тези хора? Как са се озовали тук? Къде и как са умрели? Къде са били държани, преди да умрат, какво са правили с тях? И накрая — какво е ставало с телата им след изваждането от контейнерите? За този период от време те със сигурност са били хиляди.

Труповете бяха страшни, но и някак трагично загадъчни. Онези, които имаха очи, гледаха втренчено в пространството. Израженията им бяха почти еднакви: сгърчени от ужасна болка, умоляващи някой да прекрати страданията им.

Странното в тези замръзнали маски беше, че никоя от тях не изразяваше гняв и желание за мъст. Очевидно тези хора не са знаели, че са жертви, и изобщо не са подозирали, че с тях се случва нещо противоестествено.

Някъде към средата на дългата редица Мартин спря и се обърна към президента.

— Досещаш ли се какво представляват тези хора?

— Цялото население на Земята — отвърна Харис.

— Точно така. Без изобщо да подозират, че са се превърнали в опитни свинчета. Единственото, което са знаели, е, че са болни.

— И аз имам подобно чувство — кимна президентът, после лицето му стана бяло като платно. — Нима това е планът?! Нима са чакали Фокс да завърши експерименталната фаза, за да преминат към масово производство? Чрез някаква болест, вирус или бактерия, които се разпространяват светкавично? Непозната опустошителна епидемия, която може да се контролира единствено от малцината посветени?

— Пандемия, създадена по изкуствен начин.

— Скрита пандемия, без никаква прилика с оръжие — поправи го Харис и спря поглед върху трупа пред него. Беше на млада, най-много двайсет и пет годишна жена, в чиито очи се четеше безмълвна молба за помощ. Харис рязко се обърна към Мартин. — Светът вече е подготвен за това. Под една или друга форма новините за подобни ужаси присъстват в медиите всеки ден. Засега целта им е да алармират обществото и да осигурят още по-големи печалби на фармацевтичните компании и още повече власт за хората, считащи себе си за господари на света, които се кълнат, че правят всичко възможно за предотвратяване на катастрофата. Но на практика именно те планират цялата операция.

Харис се обърна и продължи да крачи напред, вглеждайки се внимателно в лицата на жертвите. Сякаш искаше да ги запомни завинаги. После той се обърна. В очите му пламтеше гняв.

— Бог да благослови тези нещастници тук, а и всички преди тях. И да стовари цялата сила на проклятието си върху Мериман Фокс и престъпниците, които го подкрепят. А в случай че планът им вече е в действие, Бог да помага на всички нас!

— Трябва да вземем тъканни проби — напрегнато рече Мартин, успял да потисне собствения си гняв с цената на огромни усилия. Беше сигурен, че Каролайн Парсънс също е станала жертва на тези експерименти, но сега най-важното бе да решат какво да предприемат. — Трябва да открием документацията му. Записки, формули, диаграми — изобщо всичко, до което успеем да се доберем. Длъжни сме да разберем за какво става въпрос!

Някъде над главите им изведнъж се разнесе тихо съскане. Двамата едновременно погледнаха нагоре. По цялото протежение на тавана се виждаха тънки тръби с миниатюрни вентили. Съскането бързо се увеличаваше.

— Газ! — извика Мартин. — Отрова, експлозив, един бог знае точно какъв! Обзалагам се, че е задействан от таймера, който включи осветлението! Поеми си дълбоко дъх и запуши носа си! Трябва бързо да се махаме!

— Не мърдам оттук без тъканни проби и документацията на Фокс! — поклати глава президентът.

— Този път ще играеш по моите правила, братовчеде! — извика Мартин, покри с длан устата и носа на президента и го тласна към прозрачната завеса на входа. — Изчезваме, и то веднага!