Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (94)

94

2:25 следобед

Наетото тъмнокафяво ауди на Хап Даниълс задмина някакъв туристически автобус и набра скорост по тесния път към бенедиктинския манастир „Монсерат“. Той си даваше сметка, че след като пристигнеше там, щеше да се озове в положението на човек, който търси игла в купа сено. Трябваше да си пробива път сред тълпи от туристи, оглеждайки се за внезапно оплешивелия Джон Хенри Харис и за Никълъс Мартин, когото беше виждал само веднъж, при това за броени секунди.

Едновременно с това трябваше да търси и френската фотожурналистка Деми Пикар, която портиерът на „Рехенте Мажестик“ описа като красива млада дама с къса черна коса, тъмносин жакет и бежови панталони, движеща се в компанията на афроамериканец на средна възраст и възрастна европейка. Прибавяйки към това и факта, че действаше по предполагаемо точна информация, която не се потвърждаваше от нищо конкретно, и отиваше на място, където никога не е бил, положението му ставаше още по-несигурно. Въпреки всичко бе потеглил на път след двайсет минути сън, едно кафе и с огромно количество адреналин в кръвта.

Хап задмина поредния туристически автобус и няколко коли пред него и навлезе в остър завой с пронизително свирене на гумите. Очите му за миг се вдигнаха към назъбените планински върхове, сред които беше сгушен манастирът.

Бе сервирал доста плоска история на заместника си Бил Стрейт. А именно че заместник-директорът на Сикрет Сървис Тед Лангуей, действащ от посолството в Мадрид, „цял ден ми виси на задника с искания за подробни доклади (което беше истина) и току-що позвъни за пореден път (лъжа). Нямам друг избор, освен да говоря с него, затова ще отида да се регистрирам в хотела, ще се оправя с тоя тип, а след това ще взема един душ и ще подремна час-два. Ако имаш нужда от мен, търси ме на мобилния“.

Той официално прехвърли правомощията си на Стрейт, след като се увери, че отрядът под негово командване е готов да посрещне вицепрезидента, кацащ в Барселона в 13:00, и да го отведе в хотел „Колон“, където Сикрет Сървис беше резервирала няколко стаи. Когато най-сетне се добра до стаята си, Хап взе бърз душ, преоблече се, тикна пистолета под колана си и се измъкна от един страничен изход. Петнайсет минути по-късно наетото ауди вече беше напуснало Барселона и се носеше по пътя за „Монсерат“. Това се случи в 13:07 — точно седем минути след като самолетът на вицепрезидента Хамилтън Роджърс беше кацнал в Барселона.

2:28 следобед

— Капсула с отрова в десния горен кътник — обяви Мартин и се отдръпна от трупа на Мериман Фокс. — Достатъчно е да стисне зъби и е готов. Мина ми през ума, че е способен на такова нещо, но не допусках перманентен имплант.

— Това показва срещу какви фанатици сме се изправили — мрачно въздъхна президентът. — Напомня ми за нацистките военнопрестъпници, заловени след Втората световна война. За геноцида, провеждан от Хитлер, Гьобелс, Химлер и останалите, за отвратителните експерименти на доктор Менгеле в концентрационните лагери. Никой не знае какво можеше да се случи, ако тези експерименти се бяха прилагали в големи мащаби.

— С тази разлика, че нашият доктор Менгеле е мъртъв — отбеляза Мартин.

— Но не и плановете му! — остро отвърна Харис. — А ние не успяхме да научим нищо за тях. Нищо! — Той отмести поглед от металната маса. Явно обмисляше следващите им действия.

Мартин мълчаливо го наблюдаваше. Даваше си ясна сметка, че самият той бе действал грубо и необуздано, движен единствено от емоциите. От спомена за Каролайн, от всичко, което беше тя за него през по-голямата част от живота му, от бясната му ярост от убийството й. От друга страна, съзнаваше, че южноафриканецът отдавна е бил готов да отнеме живота си, когато това се наложи. Той беше професионалист в причиняването на болка и очевидно бе имал ясна представа за прага на собствените си сили. Знаел бе точно колко болка може да понесе и точно кога да сдъвче импланта. Не се бе страхувал от смъртта, а от опасността да проговори и да провали плановете на тайната организация. Забележката на президента относно „непоколебимата решителност на тези хора“ придоби ясна и още по-ужасяваща сила. Те не бяха шепа фанатици, а част от отлично организирана, добре финансирана и изключително опасна организация.

— Господин президент — вдигна глава той. — Според мен на даден етап Фокс е информирал вашите вашингтонски „приятели“ за присъствието ви тук. — Направи крачка напред и вдигна от пода приличащото на блекбъри устройство. — Обзалагам се, че в момента, в който го сграбчих, той направи опит да се свърже с тях. Липсата на контакт ще ги доведе тук, и то доста бързо. Затова ще повторя това, което ви казах още в началото — трябва да извикаме Мигел и да се махаме! Ще излезем и ще се смесим с тълпата, докато нашият човек се появи.

— Не вярвам, че са оставили изпълнението на задачата в ръцете на един човек — промълви Харис, без изобщо да реагира на призива на Мартин. — За операция с подобни мащаби е абсолютно немислимо, а и Фокс не би го допуснал.

Обърна се, заобиколи лабораторните маси и се насочи към стоманените клетки в дъното на помещението.

— Ако това място е било неговият щаб, имаме всички основания да вярваме, че тук някъде са и архивите му — вероятно качени на компютърни файлове. Ако ги открием, може би ще получим известна представа за плановете им.

— По дяволите, братовчеде! — започна да се ядосва Мартин. — Пак ли го правиш? Имай предвид, че твоите „спасители“ са на път, независимо дали ти харесва, или не! И ще те ликвидират в момента, в който се появят!

— Братовчеде Мартин — погледна го спокойно Харис. — Високо ценя всичко, което правиш за мен. Но в тази работа има нещо изключително важно, което не мога да си позволя да загърбя. Разбирам желанието ти да се махнеш оттук и по принцип нямам нищо против него.

— Да се махна оттук ли? — окончателно изгуби търпение Мартин. — През цялото време се опитвам да спася живота на президента на Съединените щати, нищо друго! А това си ти, ако случайно си забравил!

— Искам да разбереш едно нещо, братовчеде. Президентът на Съединените щати няма да си тръгне, преди да направи всичко възможно да разкрие плановете на тези хора!

Мартин се втренчи в него. Да, възможно бе да открият някъде в огромната пещера нещо, което би им помогнало да разкрият плановете на Фокс. Но вероятността то да не се случи бе далеч по-голяма. Щеше да им отнеме часове, а може би дни. За съжаление разполагаха с броени минути. Но, от друга страна, все пак си струваше да опитат и той отлично го знаеше.

— Дори Фокс да притежава някакви архиви тук, те едва ли ще бъдат в чекмеджето на бюрото му — примирено въздъхна той.

— Вярно — кимна президентът, доволен от факта, че партньорът му отново е в играта. — И в двете лаборатории има само работни маси, оборудвани за различни експерименти.

— Което означава, че има и други помещения — довърши мисълта му Мартин и пусна електронния уред в джоба си. После пристъпи към безжизненото тяло на учения, измъкна магнитната карта от джоба на сакото му и я размаха пред очите на Харис. — Съмнявам се, че е успял да блокира всичко.