Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (12)

12

Берлин, „Курфюрстендам“ №12, хотел „Булевард“, 11:05 сутринта

— Виктор?

— Да, Ричард. Чувам те.

— На прозореца ли си?

— Да, Ричард.

— Какво виждаш?

— Улицата, задръстена от хора. Катедралата насреща. Мемориалната църква на кайзер Вилхелм — така обясни пиколото, което ми показа стаята. Защо питаш, Ричард?

— Исках да се убедя, че не са ти сменили стаята.

— Не са. Стаята е тази, която поисках — точно според твоите инструкции. — Вместо сивия костюм, с който беше облечен във Вашингтон, Виктор носеше бежови панталони и тъмносиня вълнена жилетка. Ако преди бе незабележим, в сегашния му вид се долавяше нещо академично — приличаше на професор на средна възраст или на гимназиален преподавател. Но най-вече на човек, който все пак ще остане незабележим в тълпата.

— Бях сигурен, че ще изпълниш инструкциите ми, Виктор. А сега слушай внимателно. След около четирийсет секунди автомобилната колона ще се появи на Курфюрстендам и ще мине под прозореца ти. Президентът е в третата лимузина. Той седи откъм твоята страна — на задната седалка до лявото странично стъкло. То е затъмнено и ти няма да го видиш, но той седи точно там. Искам да изчислиш времето, за което лимузината ще мине покрай хотела, и дали ще имаш възможност да стреляш във въпросното стъкло от позицията, която заемаш.

— Стъклата на президентските лимузини са блиндирани — отбеляза Виктор.

— Знам това, не се безпокой. От теб искам просто да засечеш времето и да ми кажеш дали ще можеш да стреляш от този ъгъл.

— Добре.

Президентът Харис разсеяно гледаше към тълпата, струпала се от двете страни на улицата. Мислите му бяха насочени към министъра на отбраната Терънс Лангдън, който в този момент се намираше в Южна Франция на редовното заседание на министрите на отбраната на страните — членки на НАТО. На него той трябваше да предаде съобщението, с което ден по-рано държавният секретар Дейвид Чаплин беше запознал колегите си от страните — членки на ЕС. А именно че САЩ са готови за ново, по-тясно сътрудничество с НАТО — за разлика от предишната администрация на президента Чарлс Кабът, която действаше почти изцяло на своя глава.

В реч пред Конгреса, произнесена непосредствено преди началото на европейската си обиколка, Харис обеща, че „няма да се върне с празни ръце“. И все още мислеше така въпреки разочарованията в Париж и Берлин. В момента искаше да се съсредоточи върху следващата си официална визита — Рим — където му предстоеше вечеря с президента на Италия Марио Тонти, чиито функции бяха главно церемониални, но той умееше да обединява различните фракции и течения в италианската политика и именно това го правеше важен стратегически партньор на Щатите.

Харис смяташе Италия за приятелска страна и беше убеден, че може да разчита на Тонти и на министър-председателя Алдо Висконти. В същото време беше наясно, че Тонти вече е осведомен за безрезултатните му посещения в Париж и Берлин. Този факт щеше да придаде известно неудобство на предстоящата среща помежду им, тъй като Италия беше лоялен член на Европейския съюз — една организация, чиято дългосрочна цел беше да се превърне в Съединени европейски щати. Тази цел винаги трябваше да се взема под внимание независимо от обществените изяви на отделните нейни членове. Сега Харис напразно се опитваше да се съсредоточи върху това, което предстоеше да каже на Тонти. Вероятно поради часовата разлика или очевидния провал на първите два дни от обиколката той се улови, че мисли за нещастието, сполетяло семейство Парсънс, и смъртта на семейната им лекарка Лорейн Стивънсън. После му хрумна нещо и той рязко се извъртя към Джейк Лоу.

— Какво открихте за мъжа, когото заварих в болничната стая на Каролайн Парсънс?

Очите му се плъзнаха по тълпата, струпала се на тротоара пред Мемориалната църква на кайзер Вилхелм.

— Не знам, това не беше сред приоритетите ни — отвърна Лоу и бързо набра някакъв код на своето блекбъри.

Президентът погледна наляво, към входа на хотел „Булевард“, покрай който се плъзгаше лимузината.

— Името му е Никълъс Мартин — обяви Лоу, вперил поглед в екрана. — Американски емигрант, живее в Манчестър, Англия, и работи за фирмата „Фицсимънс и Джъстис“, която се занимава с ландшафтна архитектура. — Замълча за момент, изчаквайки повече текст, след което замислено добави: — По неизвестни причини мисис Парсънс е подписала нотариално заверено пълномощно, което му дава право на достъп до цялата лична документация на семейството.

— И на двамата?

— Да.

— Защо?

— Нямам отговор.

— В такъв случай гледай да го получиш. Тази история ми се струва все по-обезпокоителна.

Виктор се отдръпна от прозореца.

— Ричард?

— Слушам те, Виктор.

— Колоната автомобили мина покрай хотела за седем секунди. Видях ясно страничното стъкло на лимузината. Бих могъл да се прицеля и да стрелям за три, най-много четири секунди.

— Сигурен ли си?

— Да, Ричард.

— Това време достатъчно ли е за смъртоносен изстрел?

— Да, стига да използвам подходящи муниции.

— Благодаря ти, Виктор.