Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (175)

Втора част

Манчестър, все още понеделник, 12 юни, 11:48 вечерта

Мартин лежеше в таванското си ателие, от което се разкриваше прекрасна гледка към река Ъруел. По стените пробягваха отраженията от фаровете на преминаващите коли, до слуха му долитаха гласовете на редките минувачи. В общи линии беше тихо, дългият летен ден си отиваше бавно и спокойно.

Направи усилие да прогони от съзнанието си всичко, което беше свързано с проекта „Банфийлд“, и спомените за „завещанието“ на Макиавели. Искаше да спи, а не да прехвърля в главата си едни и същи тревожни мисли, които щяха да го държат буден през цялата нощ.

За миг си спомни деня, в който пристигна в Англия, променяйки името си от Джон Барън на Никълъс Мартин с надеждата да изчезне от полезрението на бившите си колеги от ПУЛА. Трябваше да помогне и на сестра си Ребека, която се възстановяваше от тежък психически срив. Бе споменал на президента за преместването й в Швейцария, намеквайки за необикновения начин, по който се беше развил животът й. Толкова необикновен, че граничеше с фантастиката.

Главната заслуга беше на една наистина невероятна личност — потомствената аристократка „лейди Клем“ — една дама с невероятно сексуално излъчване и бликащ, наситен с цинизъм хумор. Пълното й име беше лейди Клемънтайн Симпсън, единствена дъщеря на граф Престбъри, за която в един момент от живота си Мартин сериозно бе смятал да се ожени. Но Клем внезапно бе обявила, че се е сгодила за новоназначения посланик на Великобритания в Токио и възнамерява да напусне Манчестър. Доколкото му беше известно, тя все още беше омъжена и се намираше в Япония, макар че за шестте години от последната им среща не беше получил дори пощенска картичка от нея.

В хода на своето възстановяване Ребека прояви желание да общува с Деми, за чиято дълбока психическа травма Мартин й беше разказал. По мнението на парижките специалисти трябваха години лечение. Самата Деми бе приела с готовност поканата да й гостува в Швейцария и бе взела неплатен отпуск. Двете заедно поеха грижите за трите буйни деца на богатото семейство, за което работеше Ребека. Засега оздравителният процес вървеше успешно и ужасните спомени на Деми постепенно избледняваха. За смъртта на майка й, за Мериман Фокс, Лучана и преподобния Бек, за жизнената Кристина, намерила смъртта си на кладата.

Вторник, 13 юни, 1:20 сутринта

Мартин все още беше буден и знаеше защо. В съзнанието му се беше запечатал образът на голия мъж на средна възраст с пистолет в ръка и обезобразено от куршумите тяло, който лежеше на пода на полусрутената плевня в Освиенцим.

Това беше Виктор Янг — мъжът, с когото се беше разминал на тъмната улица в нощта, в която се самоуби д-р Лорейн Стивънсън; мъжът, когото беше зърнал за миг две вечери по-рано, докато обикаляше дъждовните улици около Белия дом, дълбоко разстроен от смъртта на Каролайн.

Този човек седеше зад волана на колата, която бавно го бе задминала. Съдбата беше пожелала Мартин да го види във Вашингтон два пъти. Сега той се запита дали Фокс и Бек, разтревожени от присъствието му край леглото на Каролайн, още тогава не бяха изпратили този човек подире му. Но това не беше всичко.

Агентите на Сикрет Сървис бяха проследили движението на Янг от Вашингтон до Берлин — през Мадрид, Париж и Шантили, където бе отседнал в хотел през нощта преди убийството на жокеите. На другия ден се бе върнал в Париж, откъдето бе взел влака за Варшава. След промяната на мястото на конференцията на НАТО бе стигнал до Освиенцим с друг влак и се бе появил на входа за медиите с карта на кореспондент на АП. Името му фигурираше в списъка с „проверените“ от Сикрет Сървис журналисти, а пушката М-14 бе скрита в калъф за триножник, превозен с подвижна телевизионна станция.

На следствието престоеше да открие отговорите на редица важни въпроси, а именно: как Янг бе научил за промяната на мястото на конференцията от Варшава в Освиенцим навреме, за да нанесе съответните поправки във външния си вид, как името му бе попадало в списъка на акредитираните журналисти, кой бе вкарал пушката в строго охранявания периметър. Вече беше ясно, че Янг бе следвал отблизо президентската делегация по време на европейската й обиколка, като на даден етап дори си бе позволил да разговаря с личната охрана на Харис в мадридския хотел „Риц“.

Именно тези мисли пречеха на Мартин да заспи. Те го тормозеха непрекъснато от известно време насам, но едва сега започваха да се подреждат в логична последователност. Нямаше кой знае какво значение дали Виктор бе работил сам, за тайното общество или за друг поръчител. Наличието на оръжието издаваше намеренията му да убие президента, независимо дали във Варшава или в Освиенцим. По всяка вероятност негови жертви трябваше да станат президентът на Франция и канцлерът на Германия. Точно в това беше проблемът. Заговорът беше твърде очевиден, а изпълнителят беше оставил прекалено ясни следи.

Виктор несъмнено бе отличен стрелец, но не и професионалист. Ако със своите огромни ресурси и отлични позиции в американското правителство — от военното министерство до съветника по националната сигурност — заговорниците действително имаха намерение да ликвидират президента и неговите европейски колеги, несъмнено щяха да прибегнат до услугите на професионалист или екип от професионалисти. Следователно Виктор бе тяхната изкупителна жертва, техният Ли Харви Осуалд, който да поеме вината. Ако успееше да убие жертвите — добре. Ако не успееше — пак добре. Планът бе изготвен така, че в случай на провал той да остави ясни следи и със сигурност да бъде ликвидиран. И провалът действително се случи — не само поради фиаското в Арагон, но и защото Мартин си спомни за убийствата във Вашингтон и Шантили, които включиха алармения сигнал.

Тези факти му пречеха да заспи. Беше ясно, че цялата работа бе потулена. Тайното общество бе унищожено, следствието разнищи отделните му структури, а ако информацията в твърдите дискове бе съхранена, на бял свят щяха да излязат всичките му действия през годините, списък на присъстващите членове и сензационни разкрития, свързани с неговото минало — десетилетия, а дори столетия назад във времето.

По обратния път от Варшава трябваше да смени самолета си в Лондон. Това му даде няколко свободни часа и той реши да се разходи из града. Минавайки покрай Тауър, до слуха му достигна мелодичният звън на Биг Бен, отбелязващ всеки кръгъл час. Същата мелодия звучеше на много места по света, познаваха я всички. Тя беше прозвучала дори в древната църква в Арагон в началото на годишната конференция на „Нов свят“.

Мартин изведнъж се запита дали камбанният звън на Биг Бен не бе универсален сигнал до членовете на организацията, пръснати по различни точки на света. Напомняне, че независимо от хода на събитията тя е жива и непокътната. Такава, каквато е била в продължение на столетия. Ако това бе вярно, значи организацията изобщо не бе унищожена, а просто минаваше в нелегалност — може би за десетилетия напред. Безименните й членове продължаваха да поддържат връзка помежду си. По всяка вероятност това бяха хора, за които никой нищо не подозираше.

Мартин отново си спомни случилото се в Освиенцим, след като беше информирал Хап за възможната поява на снайперист. Някой друг беше посочил Виктор като евентуалния убиец. Бил Стрейт го бе разпознал на контролния монитор като човека от мадридския хотел. Секунди по-късно, когато всички се включиха в преследването, именно Стрейт беше напуснал веригата и се беше насочил към полуразрушената постройка до езерото. Сякаш знаеше предварително, че точно там Виктор щеше да потърси убежище.

А когато Мартин хукна подире му и го повика по име, Стрейт не му обърна внимание и побърза да влезе. Миг преди да екнат изстрелите между него и убиеца се бе състоял кратък диалог. Всъщност само две думи.

— Виктор! — беше казал Стрейт. Кратко и ясно.

— Ричард? — беше попитал Виктор, явно изненадан от появата на човек, когото познаваше по гласа.

След което се бе разнесъл откосът от автомата на Стрейт.

Мартин отново се преобърна в леглото. Очите му бяха широко отворени. Бил Стрейт, верният помощник на Хап. Или не чак толкова верен, поне за онзи отрязък от време в Барселона, когато Хап подобно на президента не можеше и не искаше да се доверява на никого. Нима Стрейт щеше да се окаже шпионина на зловещата организация, успял да проникне дори в личната охрана на президента? Позицията му осигуряваше отлично прикритие и достъп до всички системи за сигурност, ползвани от Сикрет Сървис.

Мартин въздъхна и неволно се запита дали някой друг на този свят храни подобни подозрения. Вероятно не, защото единствено той беше присъствал на убийството на снайпериста. Беше тичал по прекия път след Стрейт, беше го чул да изрича името на Виктор, беше доловил и изненадания отговор. „Ричард?“

Всичко това означаваше, че само той знае истината или поне подозира за нея. Означаваше още, че рано или късно Бил Стрейт ще си даде сметка какво става.

2:22 сутринта

Мартин се отпусна по гръб и затвори очи. Като служител в полицията в Лос Анджелис той беше работил с агенти на Сикрет Сървис — разбира се, спорадично и по отделни случаи, но в продължение на години. И отлично знаеше какво означаваше тяхното мото „Достоен за пълно доверие“. То беше тяхната клетва за вярност, до която обаче се стигаше трудно, след многобройни проверки и изпитания. Самата служба имаше изключителен авторитет, нейните членове бяха отлични професионалисти, външен човек трудно можеше да проникне в тяхното братство.

Подозренията му към Бил Стрейт най-вероятно щяха да се окажат неоснователни. Явно беше дал прекалена свобода на фантазията си. Явно…

Изведнъж на вратата рязко се почука.