Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (86)

86

12:20 следобед

Белият микробус направи остър завой към паркинга пред манастира, запазен само за автомобили с пропуск. Деми усети как пулсът й се ускорява. Каменните сгради в пясъчен цвят отдолу изглеждаха като театрален декор. Но отблизо те приличаха на изолирана крепост с непревземаема стена отпред и непристъпни скали от всички други страни, между които се гушеха прочутата базилика, музеят, хотел-ресторантът и една-две по-малки частни сгради.

Вратата на микробуса рязко се отвори. Под ярките слънчеви лъчи стоеше млад свещеник, който любезно ги поздрави на английски:

— Добре дошли в „Монсерат“.

Няколко секунди по-късно той вече ги водеше към каменните стъпала пред базиликата, пробивайки си път сред шумна група туристи. Бек носеше малък сак, а Лучана стискаше под мишница голямата си черна чанта. Оказа се, че Деми има най-много багаж — чанта с фотографски материали, сак с лични вещи и два професионални фотоапарата, преметнати през рамото й — 35-милиметров „Никон“ и цифров „Канон“.

Плъзнаха се под висока каменна арка и влязоха във вътрешния двор на базиликата, също препълнен с туристи. Часовникът на камбанарията показваше 12:25. Бяха пристигнали точно навреме. Деми механично си спомни за братовчеда Джак и братовчеда Харолд, питайки се къде ли се намират сега — дали все още пътуват насам с наетата лимузина, или… Стомахът й се сви на топка. Ами ако са ги спрели на някое от пътните заграждения? Какво щеше да прави тогава? Как щеше да реагира Бек?

— Оттук, моля — покани ги с жест свещеникът и тръгна по дългия вътрешен коридор, който обикаляше двора. Подпираха го извити каменни сводове с изрисувани по тях хералдически символи и религиозни надписи на латински. После сърцето на Деми изведнъж се качи в гърлото. Под последния свод в дъното на коридора имаше статуя на кръстоносец. Главата и шията му бяха скрити под предпазна желязна мрежа, а в ръката си държеше тежък щит, върху който беше издълбан кръстът със заоблени върхове на Алдебаран. Това беше първият символ, който виждаше на живо — извън книги, рисунки и татуировките върху левите палци на членовете на тайното братство. Откога ли е тук?, запита се тя. Дали хората, които са го виждали през годините и вековете, са си давали сметка за скритото му значение?

— Насам — обади се отново свещеникът и свърна в друг, доста по тесен коридор, осветен от дълги редици мъждукащи свещници. Тук туристи почти не се мяркаха. Всяка стъпка ги отдалечаваше от оживлението в двора на манастира.

Фотоапаратите на рамото на Деми тихо изтракаха един в друг. Хлад докосна голата й шия и пропълзя надолу, към раменете й. Чу гласа на баща си, който я предупреждаваше, както преди много години: При никакви обстоятелства не се опитвай да разбереш каква е била съдбата й.

Деми потръпна от страх и хвърли поглед през рамо. Коридорът с мъждукащите свещи зад тях беше абсолютно пуст.

След още пет крачки свещеникът спря пред тежка дървена врата, вградена в каменна арка. Вдигна един дървен капак и отдолу се показа електронна клавиатура. Свещеникът набра четири цифри, натисна един бутон и затвори капачето. Вратата безшумно се отвори и той им направи знак да влязат.

Помещението тънеше в полумрак, особено след ярката слънчева светлина на двора. Посетителите изчакаха на място, докато очите им свикнат. Бяха се озовали в нещо като канцелария. Край едната от стените бяха подредени столове с високи облегалки, срещу тях се виждаше голяма библиотека от масивно дърво. В дъното имаше още една врата, а пред нея беше поставено тежко писалище с кожен стол зад него. Сводестият таван беше изключително висок, а подът беше покрит с износени от времето големи плочи.

— Почакайте тук, Деми — тихо се обади Бек и поведе Лучана към вратата в дъното. Спря пред нея, почука и миг по-късно двамата изчезнаха.