Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (125)

125

11:10 вечерта

Преметнала фотоапаратите през рамо и със свещ в ръка, Деми бавно оглеждаше надгробните плочи по пода. Под тях, както я беше информирала Кристина, лежаха тленните останки на почтени и уважавани фамилии.

Навън бурята постепенно затихваше. Светкавиците и гръмотевиците спряха, а поройният дъжд се превърна в леко ръмене. Вътрешността на храма гънеше в тишина. Семействата на поклонниците отдавна си бяха у дома, а монасите, Кристина, Лучана и преподобният Бек се бяха оттеглили по стаите си. Деми също се прибра, но само за да се преоблече и да изчака подходящия момент да се промъкне в църквата.

КОРНАЧИ, ГАРНИЕРИ, БЕНИЧИ.

Очите й бавно опипваха имената върху надгробните плочи.

РИЦО, КОНТИ, ВАЛОНЕ.

Придвижи се напред и отново сведе очи към надписите.

МАЦЕТИ, ГИНИ.

— Името, което търсиш, е Ферара — прозвуча глас от мрака.

Деми стреснато вдигна свещта над главата си и се огледа.

— Кой е там?

За миг не видя нищо, после в обсега на пламъчето изплува фигурата на Лучана, придружена от монах с качулка на главата. Златната роба беше изчезнала, заменена от дълга черна дреха, която наподобяваше монашеско расо. Фалшивите нокти също ги нямаше, но театралният грим около блестящите очи си беше на мястото. Внезапната й поява беше достатъчно изнервяща, особено в компанията на мълчаливата сянка, която я следваше.

— Ела, ще ти покажа гробницата — махна с ръка тя.

ФЕРАРА.

— Наведи свещта, за да видиш името — заповяда Лучана. — Прочети го.

— Ферара — прошепна Деми.

— Това е името на майка ти. Фамилното й име.

— Откъде знаете? — стреснато я погледна Деми.

— Нали заради него си тук? — изгледа я с блестящите си очи Лучана. — Нали затова се сближи с преподобния Бек, а след това и с доктор Фокс? Искаше да узнаеш тайните на Алдебаран. По тази причина си издирила нещастния Джакомо Гела, който ти е разказал за „Арадия Минор“.

Деми насочи свещта към Лучана и тъмната сянка на монаха.

— Искам да разбера какво се е случило с майка ми — твърдо каза тя. Би трябвало да се страхува, но изведнъж усети прилив на решителност. Ставаше въпрос за съдбата на майка й, всичко останало минаваше на втори план.

— Покажи й — усмихна се Лучана.

Монахът взе свещта от ръката на Деми, отпусна се на колене и отмести тежката надгробна плоча. Отдолу проблесна древен бронзов сандък. На капака му бяха издълбани двайсет и седем дати. Най-ранната сочеше 1637 г., а последната беше точно преди осемнайсет години — когато беше изчезнала майка й.

— Казвала се е Тереза — промълви Лучана.

— Да.

— Отмести капака — тихо заповяда жрицата.

Монахът се подчини и насочи свещта към вътрешността на сандъка. Там бяха подредени няколко редици сребърни урни, всяка от тях върху специална бронзова поставка с дата.

— Пепелта на мъртвите избраници. Като тази на жертвеното животно днес, като тази на Кристина утре.

— Кристина ли? — стреснато я погледна Деми.

— Тази вечер децата й отдадоха почит. Тя е щастлива, семейството й — също.

— Какво говориш? — попита Деми. Решителността й започна да се топи, а на нейно място дойде страхът.

— Ритуалът е предназначен за всеки, на когото предстои голямото пътуване.

— Всички тези са били избраници? — прошепна Деми, извърнала поглед към урните. — И майка ми?

— Да.

— А другите урни са на жени от моята фамилия? — озадачено попита Деми.

— Преброй ги.

Деми се подчини, после вдигна глава.

— Двайсет и осем. Но на капака са издълбани двайсет и седем дати.

— Погледни датата на последната урна.

— Защо?

Деми изпълни заповедта и на лицето й се изписа недоумение.

— Утре — прошепна тя.

— Тази дата я няма на капака, защото урната все още е празна — поясни с лека усмивка Лучана, но очите й изведнъж се изпълниха със студен блясък. — Една жена от твоята фамилия чака реда си.

— Коя?

— Ти.