Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (11)

11

Берлин, Германия, сряда, 5 април, 10:45 сутринта

Тежките врати на бронираната лимузина се затвориха, агентът на Сикрет Сървис зад волана включи на скорост и официалният автомобил на президента на САЩ Джон Хенри Харис бавно се отдалечи от сградата на Федералното канцлерство. Пред входа останаха официалните лица начело с канцлера на Германия Ана Болен, а малко встрани се тълпяха представителите на световните медии.

Президентът Харис се бе срещнал с Болен и предната вечер, след което удостои с присъствието си концерт на Берлинската филхармония. Тази сутрин двамата проведоха дълъг приятелски разговор по време на официалната закуска, заобиколени от най-близките си съветници. На нея бяха обсъдени световните проблеми и състоянието на американско-германските отношения. Последваха обичайните изявления за медиите, придружени с усмивки и ръкостискания — церемонии, които бяха огледално копие на онези в Елисейския дворец двайсет и четири часа по-рано. И при двете си посещения президентът хранеше надеждата за изглаждане на все още деликатните отношения с тези страни, предизвикани от отказа им да подкрепят американската окупация на Ирак, официално деклариран от трибуната на Организацията на обединените нации.

Но напредък в това отношение почти липсваше, въпреки че лидерите демонстрираха близки и сърдечни отношения помежду си. Това беше причината за лошото настроение на Харис. Седнал до него в колата с блекбъри в ръка, 57-годишният Джейк Лоу — главен политически съветник и дългогодишен приятел на президента, отлично разбираше положението.

— Не можем да си позволим това проклето трансатлантическо разединение — мрачно промърмори Харис. — Официално те са съгласни с нас, но няма да си мръднат пръста, за да ни подкрепят. И двамата…

— Пътят е труден, господин президент — безстрастно отвърна Лоу. Като близък сътрудник той отлично знаеше, че на моменти Харис изпитва нужда да обсъжда проблемите въпреки славата си на затворен и мълчалив човек. — Не съм убеден, че в края му ни чака нещо, от което всички ще бъдат доволни.

— Казвал съм го преди, ще го повторя и сега — мрачно поклати глава Харис. — Става въпрос за един много тъжен исторически факт: и преди, и сега светът се управлява от неподходящи хора, попаднали на неподходящото място в неподходящото време. Единственото, което периодично го коригира, е смяната на режимите.

— Да, но днешните режими няма да се променят, а ние не можем да си позволим лукса да чакаме следващите. Ако искаме да излезем от ужасната бъркотия в Близкия изток, трябва ни категорична подкрепа още сега! Знаете го вие, знам го аз, знае го и светът.

— С изключение на французите и германците.

Президентът се облегна назад, опитвайки да се отпусне. Не се получи. Продължаваше да бъде объркан и ядосан и това пролича при следващата му реплика.

— Тези двамата са непреклонни. Ще ни подкрепят само до определен момент, но когато ножът опре до кокала, ще се дръпнат и ще ни ръкопляскат с открита злонамереност. Трябва да открием начин да ги принудим, Джейк. Но признавам, че нямам идея как можем да го постигнем. Особено след последните две посещения…

Президентът рязко се извъртя и погледна навън през прозореца на лимузината. Колоната автомобили навлизаше в Тиргартен — прочутия градски парк на Берлин, който се простираше в продължение на три километра през центъра на града. После според официално оповестената програма се насочи към Курфюрстендам — главната търговска улица, прочута със своите модни бутици.

Беше доста внушителна процесия. Най-отпред се движеха трийсет германски полицаи на мотоциклети, следвани от двата черни джипа на Сикрет Сървис, движещи се на няколко метра пред три абсолютно еднакви президентски лимузини. Никой не знаеше в коя от тях пътува президентът на САЩ. Веднага след тях пъплеха още осем джипа на американските тайни служби, линейка и два големи микробуса. В единия пътуваха представителите на медиите, а в другия — президентските сътрудници. Процесията завършваше с още трийсет униформени мотоциклетисти.

Булевардите и улиците по пътя на процесията бяха задръстени от народ. Сякаш половината Берлин се беше струпал, за да зърне американския президент. Част от хората аплодираха и размахваха американски флагчета, други викаха и освиркваха, размахвайки юмруци. Виждаха се и изписани с едри букви плакати. ЩАТИТЕ ВЪН ОТ БЛИЗКИЯ ИЗТОК! ВЪРВИ СИ У ДОМА, ХАРИС! СТИГА КРЪВ СРЕЩУ ПЕТРОЛ! На един от плакатите беше изписана доста странна молба: „ДЖОН, НЕКА ПОГОВОРИМ, МОЛЯ!“. Но повечето берлинчани просто стояха и гледаха гигантската кавалкада, превозваща лидера на единствената суперсила в света.

— Как ли бих се почувствал на тяхно място? — промърмори Харис. — Да стоя на тротоара и да се чудя какво искам от Щатите? Да се опитвам да разбера техните намерения?

Той се обърна да погледне Лоу, с когото се познаваше още от предизборната си кампания за член на Сената от Калифорния.

— Ти какво би си помислил, Джейк? Какво щеше да те вълнува, ако си един от тях?

— Ами, бих си помислил, че… — Лоу изведнъж млъкна, защото на неговото блекбъри се появи съобщение от началник-кабинета на президента Том Кърън, който чакаше на борда на Еър Форс-1 на летище „Тегел“. — Кажи, Том — каза той в слушалките, с които никога не се разделяше. — Какво? Кога? Виж какво още можеш да разбереш. След двайсет минути сме на борда.

— Какво има? — погледна го президентът.

— Снощи е била убита Лорейн Стивънсън, личен лекар на Каролайн Парсънс. Полицията е задържала информацията за убийството, позовавайки се на следствената тайна.

— Убийство?

— Да, сър.

— Пресвети боже! — изпъшка президентът и отмести поглед от лицето му. — Майк, синът му, Каролайн, а сега и личната им лекарка?! — В очите му се появи безпокойство. — Всички са мъртви в рамките на няколко седмици! Какво става, Джейк?

— Трагично съвпадение, господин президент.

— Така ли мислиш?

— Какво друго може да бъде?