Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (96)

96

2:50 следобед

Всичко беше цветове и образи, нереални като сън. Деми си спомняше само отделни фрагменти.

— Чака ни работа — беше казал преподобният Бек броени секунди след като Никълъс Мартин напусна ресторанта, за да доведе президента Харис. Деми събра набързо апаратите, преметна през рамо малкия сак и побърза да последва навън свещеника и Лучана. Тримата пресякоха площада пред базиликата и се насочиха към спирката на зъбчатата железница, която водеше към древното убежище на Сан Хуан високо в скалите над манастира.

В момента, в който влязоха в кабината, Деми бе обзета от необичайна еуфория, придружена от рязко изостряне на цветовите усещания. Всичко останало започна да избледнява — преподобният Бек, Лучана, натъпканата с туристи кабина. Сложили са нещо в кафето ми, помисли си тя. В следващия миг тази мисъл се стопи и изчезна в делириума на розовата мъгла, която премина в тюркоазенозелена, а после в охра. Така изтекоха няколко секунди, после охрата отстъпи на тъмносин облак, прорязан от жълти ивици.

В главата й се появи смътното усещане, че крачи покрай развалините на древен храм и гледа към сребрист джип, спрял на банкета. Красивият млад мъж за волана излезе и отвори задната врата, а преподобният Бек й помогна да се настани на седалката. След това тя усети как автомобилът потегля и набира скорост по неравния път. Бек май беше седнал до нея, а Лучана беше отпред, до младия шофьор.

Не след дълго напуснаха асфалта и продължиха по каменист път. Джипът прекоси пенлив планински поток, изкачи стръмен хълм и се спусна към малка котловина, покрита с трева и лека утринна мъгла. Минаха под висока каменна арка, зад която се виждаха развалините на друг древен храм, сгушен под непристъпни скалисти зъбери. Джипът спря, вратите се отвориха. Преподобният Бек ги поведе нагоре, по стръмна козя пътека.

Няколко минути по-късно минаха покрай други високи скали и пресякоха естествен каменен мост, от двете страни на който зееше бездънна пропаст. Отсрещният му край беше в сянка. Едва когато се доближиха на метър от него, Деми видя тъмния вход на пещера, пред която стояха неколцина монаси с тъмни роби и качулки на главите.

— Църквата в недрата на планината — тихо обяви Бек.

Вътрешността на пещерата се оказа огромна, осветена от жълтеникавата светлина на хиляди свещи. Те минаха покрай друга групичка монаси, които мълчаливо ги наблюдаваха изпод качулките си. Озоваха се във втора пещера, осветена от свещи като предишната. Сталактити и сталагмити образуваха странни конфигурации.

Църквата бе в средата на втората пещера. Все още в плен на еуфорията, Деми я възприе като спокойното убежище, което беше виждала единствено в сънищата си. Високият таван се подпираше от множество каменни арки. От двете страни бяха разположени платформи от масивно дърво с дебели крака, стъпили върху ръчно дяланите плочи на пода. В дъното на широката пътека блестеше величествен позлатен олтар.

Деми се обърна към Бек с намерението да го попита къде е попаднала. Очите й попаднаха на млада жена в дълга бяла роба, която се приближаваше към тях. Кафявите й очи блестяха, а разкошната черна коса стигаше чак до кръста й. Деми не беше виждала по-красиво създание през живота си.

— Много се радвам, че дойде, Деми — дари я с ослепителна усмивка жената.

Господи! — закова се на място Деми. Откъде ме познава? Лицето й беше странно познато. Но къде я беше виждала? Кога? После се сети, че това беше Кристина, която беше с тях в кафе „Триполи“ в Малта.

— Сигурно си уморена от пътуването — съчувствено промълви тя. — Ела, ще те заведа в стаята ти, за да си починеш.

— Но аз…

— Иди с нея, Деми — окуражително се усмихна Бек. — Нали искаше да научиш повече за обществото „Алдебаран“? Това е част от него, а довечера ще видиш още. Утре ще имаш възможност да се запознаеш и с много други неща. С всичко.

Деми изпитателно го погледна. Еуфорията внезапно я напусна. Явно дрогата, която й бяха сложили в кафето, вече не действаше. Изведнъж си спомни за фотоапаратите и чантата с материалите.

— Къде са нещата ми? — попита тя, без да отделя поглед от лицето на Бек.

— Тези ли? — намеси се Лучана и направи знак на един от монасите, които ги придружаваха. Той леко се поклони и подаде апаратите на Деми.

— Благодаря — сухо кимна тя, изпитвайки все по-голямо притеснение от начина, по който я бяха довели дотук.

Кристина я хвана за ръка и я поведе към противоположния край на храма. Деми сведе очи към големите, сякаш полирани от времето плочи, върху които бяха издълбани имена. Фамилни имена, които странно защо не бяха испански, а италиански.

— Това са семейни гробници — тихо каза Кристина. — Под плочите на този храм са погребани останките на почитани покойници през вековете.

— Почитани покойници?

— Да.

В съзнанието на Деми отново изплува предупреждението на баща й, пред очите й се появи измъченото лице на безръкия Джакомо Гела. Тих вътрешен глас й прошепна, че е прекрачила прага на място, където не би трябвало да бъде. Очите й инстинктивно се извърнаха назад, сякаш се колебаеше дали да побегне.

Лучана беше изчезнала. Изправен в средата на помещението, Бек гледаше след нея и говореше по мобилния си телефон. Зад него, в дъното на храма и пещерите отвъд, стояха на пост четирима монаси с качулки на главите. Тя си даде сметка, че без тяхното съгласие никой не можеше да влезе или да излезе. Такива пазачи със сигурност имаше не само на каменния мост отвън, но и на още много места.

— Добре ли си, Деми? — тихо попита Кристина.

— О, да — отвърна младата жена. — Добре съм. Защо да не бъда?