Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (81)

81

Барселона, 11:05 сутринта

Въоръжен с информацията от МИ5 за телефонното обаждане на Мартин и фалшивата визитна картичка, която винаги му беше под ръка за „специални случаи“, Хап Даниълс слезе от таксито, плати на шофьора и го изчака да потегли. После се обърна и тръгна към приличащата на гараж постройка, където се помещаваше фирмата „Лимузини Барселона“.

В барчето на полицейското управление Бил Стрейт го бе информирал за разговора си с Емилио Васкес от централата на испанското разузнаване в Мадрид, на когото беше предал молбата на Хап за електронно наблюдение на къщата на Евън Бърд.

— Сигурно има нещо общо с операцията, която тече в момента — бе заявил Васкес с равен, лишен от емоции глас — по-скоро като констатация, отколкото като въпрос.

— Да.

— След като Тигър-Едно го иска в тази ситуация, значи ще бъде направено.

— НО! — бе отсякъл Стрейт.

— Естествено, че НО — все така безстрастно бе отвърнал Васкес. НО означаваше „неофициално“. Телефоните на Бърд щяха да бъдат подслушвани без официална заповед, а хората, ангажирани с тези действия, категорично щяха да отрекат, че са го правили.

Веднага след това Хап бе допил кафето си и бе излязъл. На Стрейт бе обяснил, че ще се поразходи, за да си проветри главата. В случай на нужда да го търсят на служебния блекбъри или на пейджъра. Бе изминал три преки пеша, преди да свие в някаква странична уличка и да спре такси. Сега той изведнъж си даде сметка какво е изпитвал президентът, докато е пълзял по вентилационните тръби на хотел „Риц“, отчаян от мисълта, че не може да се довери на никого. В момента същото чувство изпитваше и той. Не можеше да се довери на Бил Стрейт, нито пък на някой друг от Сикрет Сървис, въпреки че познаваше хората си като петте пръста на ръката си. Знаеше, че са свестни, но не можеше да бъде стопроцентово сигурен.

Със сигурност знаеше друго: не можеше да се довери на началника на кабинета Том Кърън, на президентския съветник Джейк Лоу и на съветника по националната сигурност д-р Маршъл. Никак не му харесваше и опортюнистичното поведение на вицепрезидента, който бе решил да отскочи до Барселона за двайсетминутно позиране пред медиите, след което веднага да се върне в Мадрид, за да нощува в дома на Евън Бърд. Този акт автоматично го поставяше в списъка на хората, на които Хап Даниълс не можеше да се довери.

Замисли се и за останалите, присъствали на късния прием в дома на Бърд: държавния секретар Дейвид Чаплин, министъра на отбраната Терънс Лангдън, председателя на Съвета на началник-щабовете, генерал Честър Кийтън.

— Боже мили! — прошепна полугласно той. — Нима всички тези хора действат заедно?

Но за какво? И какво бяха поискали от президента, та да не му оставят друг избор освен бягството?

11:10 сутринта

Ромео Д. Браун

Частен детектив

Лонг Айланд, щата Ню Йорк

Мениджърът на „Лимузини Барселона“ Бето Наманс беше 40-годишен, с любезни обноски. В момента той въртеше визитната картичка между пръстите си и изучаваше Хап Даниълс, седнал на елегантния стол с хромирани крачета и кожена тапицерия срещу бюрото му.

— Доколкото разбрах, вие разполагате с мобилния телефон и номера на една от нашите лимузини — каза той на безупречен английски.

— Точно така — кимна Даниълс. — Получих ги от охранителна фирма, която разследва застрахователни измами. Според нашата информация в тази кола се намира човек, когото издирваме. Задачата ми е да го открия и да му предложа доброволно завръщане в Щатите, където го чака съдебен процес. Ако откаже, ще се обърнем към испанските власти с молба за неговото арестуване.

— А как се казва този човек?

— Мартин. Никълъс Мартин.

Наманс се завъртя заедно със стола си, написа нещо на клавиатурата и вдигна очи към екрана.

— Съжалявам, сър — обяви секунда по-късно той. — В лимузината, която посочихте, няма клиент на име Никълъс Мартин.

— Няма ли?

— Не, сър.

— Този отговор никак не ми харесва — обяви с твърд глас Даниълс.

— За съжаление не мога да ви предложа друг — отвърна с лека усмивка Наманс. — Страхувам се, че това е всичко, с което мога да ви помогна.

Хап въздъхна, погледна към вратата и подръпна ухото си.

— А ако се обърна за помощ към испанското разузнаване?

— Отговорът ще бъде същият. Съжалявам.

— Ами ако получите официално писмо, в което се настоява да представите списък на клиентите си през последните две години? Имена, адреси, къде са били наети, кой ги е возил, за колко време и на кои адреси са пребивавали?

— Не съм сигурен, че това би било законно — отвърна Бето Наманс, но в очите му се мярна несигурност.

— Имате ли желание да проверите дали е така? — незабавно го притисна Даниълс.

Три минути по-късно той напусна офиса на „Лимузини Барселона“. Наманс му предостави три имена: братовчедът Джак, братовчедът Харолд и Деми Пикар. Жената беше поръчала лимузината малко преди седем сутринта и бе пожелала разходите да бъдат включени в сметката й в хотел „Рехенте Мажестик“.