Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (89)

89

1:00 следобед

— Добре дошли в „Монсерат“, мистър Мартин — изправи се да ги посрещне Мериман Фокс. Лучана и Деми Пикар седяха от другата страна на кръгла, застлана с ленена покривка маса. Пред тях димяха чаши с кафе, а в центъра на масата имаше голяма чиния със сладкиши. Бек се настани на четвъртия стол, а сервитьорът донесе допълнителен стол за Мартин. Стаичката беше точно такава, каквото я беше описал Бек — малка и уединена.

— С мис Пикар се познавате — започна представянето белокосият доктор. — А това е сеньора Лучана Лоренцини, моя стара и много близка приятелка.

Мартин кимна на Деми и се извърна към Лучана.

— За мен е удоволствие, сеньора.

Ресторантът наистина се оказа част от хотелския комплекс, построен в подножието на скалите срещу базиликата. Но задната стаичка означаваше, че президентът няма как да знае точното местоположение на Мартин, докато той не изведе Фокс на пътеката. Ако Харис се изнерви и тръгне да го търси, имаше опасност да влезе в това помещение и не само да се изложи на физическа опасност, но и да ги постави в твърде неизгодно положение при опита да изведат Фокс навън.

Сядайки, Мартин хвърли кос поглед към доктора, опитвайки се отгатне намеренията му. Лекарят/ученият/убиецът беше със сако от туид, тъмни панталони и пуловер с висока яка. Разрошената бяла коса като на Айнщайн бе нещо като негова запазена марка. Един поглед към ръцете му беше достатъчен, за да чуе изпълнения с болка и страх глас на Каролайн Парсънс: Потръпвам от ужас при спомена за докосването на дългите му костеливи пръсти по лицето и бедрата ми и най-вече от ужасния палец с татуиран кръст!

Трябваха му няколко секунди да оцени и нещо друго във външния вид на Фокс: отличната му физическа форма. Той изглеждаше по-едър и по-силен в сравнение с първата им среща в малтийското кафе „Триполи“. От начина, по който скочи да ги поздрави на влизане, личеше пъргавината на трениран атлет. Тя присъстваше у него и в Малта, но тогава Мартин я отдаде на местоположението на дома му, до който се стигаше по безброй стръмни стъпала. А може би и на дългогодишната му служба в армията, където бе поддържал физическата си форма. Спомни си предупреждението на президента, че ще им бъде трудно да притиснат човек като Фокс. Мартин щеше да има само един шанс, който трябваше да използва бързо и решително. И несъмнено щеше да се нуждае от помощта на Харис.

— Как пътувахте, мистър Мартин? — любезно попита Фокс, докато сервитьорът слагаше чаша пред Бек и я пълнеше с кафе.

— От Барселона или от Малта?

— И двете — усмихна се Фокс.

— Добре, благодаря — отвърна Мартин и се отдръпна назад, за да бъде обслужен. Очите му се плъзнаха към Деми, която избягна погледа му. На чия страна е тази жена, запита се той, после отново насочи вниманието си към Фокс. — Преподобният Бек ме покани тук заради това, което се случи в Малта. Той се безпокои, че след разговора ни там са останали известни „недоразумения“, които вие ще пожелаете да изясните.

— Добре казано, мистър Мартин — усмихна се Фокс. — С удоволствие ще ги изясня, но имам чувството, че на този разговор трябваше да присъства и още един човек.

— Какво означава това?

— Вие пристигнахте в „Монсерат“ с компания, нали? — продължаваше да се усмихва Фокс. — Става въпрос за президента на Съединените щати Джон Хенри Харис. — Каза го спокойно и дори леко игриво, сякаш ставаше въпрос за отсъствието на близък приятел.

— Президентът на Щатите? — ухили се Мартин. — За съжаление нямам честта да се радвам на подобна компания.

Мартин вдигна чашата и отпи глътка кафе, после отново погледна към Деми. В очите му се четеше укор. Този път младата жена не се извърна, а отвърна на погледа му и едва забележимо поклати глава. Не тя беше предоставила на Фокс информацията за президента.

— Предлагам да намерите спътника си и да го поканите тук, мистър Мартин — подхвърли Фокс. — Сигурен съм, че ще му бъде интересно да чуе това, което ще ви кажа.

Мартин замълча. Беше ясно, че присъствието на президента не е тайна за тях. Ситуацията ставаше опасна, защото Фокс най-вероятно вече беше информирал „приятелите“ на Харис, Сикрет Сървис и ЦРУ. Въпросът беше как да реагира. Първоначалният план президентът да остане зад кулисите до момента, в който измъкнат навън Фокс, очевидно беше пред провал. Включително и вероятността да останат насаме с него. Инициативата беше изцяло в негови ръце, а това не биваше да става.

— Не знам къде се намира — поклати глава Мартин. — И дали все още е тук. Ще ми трябва време да го потърся.

— Мистър Мартин, ще рискувам да ви се сторя арогантен, но според мен президентът Харис е дошъл в „Монсерат“, за да се срещне с мен — отново се усмихна Фокс. — Съмнявам се, че ще си тръгне, без да ме е видял. Дори допускам, че ще бъде крайно недоволен, ако го лишите от тази възможност.

Мартин го изгледа, отпи глътка от чашата си и стана.

— Добре, ще видя какво мога да направя.

— Благодаря ви, мистър Мартин. Бъдете уверен, че няма да съжалявате. Обещавам ви.